вторник, 31 март 2015 г.

Рибки на бързо и на близо.

Какво прави човек, когато има само един уикенд за риболов? Логичното е да си предвиди ходене до някое не чак толкова далечно място. Така решихме и ние. Първоначалният план беше да отскочим до квартирата, като другарчето ми щеше да лови от брега, а аз да вляза с каяка да проверя няколко набелязани точки до полуостров Олимпиада.
Плана беше успешно изпълнен, като се изключи дребното препятствие под формата на пиене на бира и сладки приказки до 4.30 сутринта.
Резултатите при мен бяха очаквани за района - два сафрида и един дракон.





Сафрид, уставно захапал кука 3/0 на 120 грамов джиг - зловещ средиземноморски хищник.
Другарчето ми се оказа че е извадил един хубав и изтървал един не чак толкова хубав лаврак, с което сложи приятен край на черната серия в северна Гърция, не напразно Аспровалта, беше прекръстена на Аспровалата.
Тъй като пиенето на топли италиански напитки на основата на кафе и мляко не ме устройваха особено много, в главата ми почна да се върти идея за Халкидики, която беше подкрепена от 90-те километра, които навигацията ми показваше, като разстояние до там.
Зарязах лодката на пристанището и отидох да си прибера колата от плажа, където я бях оставил. Забравих да спомена, че първоначално влязох от плажа, защото а) ми беше по-близо до набелязаните точки и б) исках да тествам новата количка за каяк на Хоби. Първоначално обърках технологията на качване на каяка на количката - оказа се че не каяка се качва на нея, а тя се монтира на каяка, докато лодката е все още на колата. Психологическа инерция, какво да се прави, ако се бях замислил на време щях да осъзная че първоначалната ми идея е невъзможна поради липсата на един-два допълнителни крайника. Количката свърши чудна работа, големите гуми вървят идеално по пясъка. Следващият път ще отработя технологията за монтаж. Като се върнах при лодката видях че половината село се е събрало да я оглежда, като един от местните дядовци побутваше педалите с бастуна, а всички останали дискутираха нещо оживено и цъкаха с език. Приказките се оживиха, като видяха двата сафрида. На бързо разхвърлях лодката и я натоварих на колата, след което седнах да изпия една бира, обмисляйки плановете за следващият ден, като мисълта за Халкидики засядаше в главата ми все по-сериозно. Речено - сторено - на сутринта станах по-рано, оправих багажа, оправихме квартирата и подкарахме на там. 
Не знам какво бях гледал по картата, но се оказа че грешката в изчисленията беше близо двойна и пътя отне около 3 часа. Оставих спътника ми да лови от брега, а аз поех към набелязаната точка.
Прекрасното пролетно време и правилният подход донесоха резултат, след като извадих един костур от 80 метра дълбочина и един половин килограмов дракон от 40, на 60-я метър нещо тежко увисна на линията. Личеше си че рибата е хубава, но нямаше грам борба - усещането беше все едно че вадиш полиетиленов плик.


Кантара показа 2.680


вторник, 24 март 2015 г.

Делтата на Дунав, първо ходене.

Какво нещо е човешката памет. Със сигурност не си спомням какво съм правил в офиса преди две седмици, определено ми се губят подробности от личният ми живот през последните година-две, но Делтата от преди 4 години я помня така сякаш съм бил там вчера. Като всяко хубаво нещо, това пътуване се осъществи съвсем случайно. Инициатор беше Камен, който тогава не познавах лично, който пусна съобщение във форума с въпрос на някой ходи ли му се до Делтата. Тъй като тогава бях щастлив ерген, без някакви сериозни ангажименти се навих почти моментално. Това пътуване беше първа проява на тежкото заболяване наречено каякарска лудост. Преди това почти не бях пътувал в чужбина, изключая Гърция и бях много уплашен от преспективата да се озова по средата на дивото в непозната държава, където се говори език от който нямам грам понятие. В последствие това ми стана любим спорт. Преди да замина направих някакви проучвания за терена, местата, необходимите документи, които в последствие се оказаха напълно неверни. Но стига предистория, да започна с историята. Една прекрасна съботна сутрин натоварих багажа на колата, опс, сутрин ли казах, по-скоро беше към обяд, след което се наложи да взема това-онова на заем, като тези разходки ме забавиха допълнително в София. Около 4 часа следобяд успях да тръгна от града и поех по дългият път към Исперих. Уравнението беше изпълнено с много неизвестни - като се започне от човека, с който щях да пътувам, който го познавах задочно от форуми и фейсбук, продължи се през маршрута, ваденето на документи и не на последно място тоталната липса на идея къде точно в четирите хиляди квадратни километра Делта искаме да стигнем. Опасенията за спътника ми се подклаждаха от факта че той ми каза че е на сватба, но когато пристигна в Исперих ще дойде да ме посрещне на входа на града с колата. Някак си не можех да си представя сватба в провинцията, която да не е съпроводена от зловещо напиване на пълният състав от гости. А след това посрещане с кола в полунощ? Звучи ми леко безотговорно. Както се оказа абсолютно всичките ми опасения за Камен се оказаха напразни - той се оказа невероятен човек, който за мен е чест да смятам за свой приятел. Вечерта в Исперих мина под надслова на умората от цяла вечер шофиране, подкрепена от неразумно количество алкохол, като закономерният резултат беше събуждане рано, рано в час който в англоезичните държави се означава вече като PM.
Лежерно натоварихме всичкият багаж, и полека потеглихме към Румъния.


Не знам защо, решихме да минем през Кардам. Може би генетично наследеният наследеният балкански страх и недоверие към непостоянната инфраструктура, като ферибот, примерно, ни накара да минем по суша. Пътят Исперих - Кардам - Констанца - Тулча отнема около 2 пъти повече време от колкото минаването през Силистра, както и пътищата в тази част на Румъния са доста по-неприятни, но тогава още не го знаехме. Почти веднага след като минахме границата ни спря гранична полиция, като граничният полицай отказа да говори на език различен от румънски. След като ми провери всички документи, почна да ми сочи каяците и да казва "....проблем... Германиа - но проблем, Булгариа - но проблем, Романиа - проблем..." Замислих се и реших че има нещо против това че каяците стърчат на около 70 сантиметра зад задният габарит на колата. Извадих една червена тениска, вързах я отзад, след което се натъкнах на усмивката му и думите - "Романиа - но проблем". Лека по лека стигнахме до Тулча - столицата на Делтата. Тръгнах да разпитвам за рибарски магазини с идеята да получим някаква достоверна информация за положението с риболова, необходимите документи и евентуално транспорт до хубава точка и гид. Това се оказа доста сложен проблем в неделя следобед. Все пак успях да намеря англоговорящ продавач в рибарски магазин, след около два часа лутане, който ме информира че лицензи не се изискват особено много, а ако все пак някой ни провери, може да му платим на място.
- Is this legal? попитах аз?
-Yes, sure.
Хората явно не останаха много доволни от това че не си купихме пиявици и попови прасета, но ни пожелаха наслука, а ние отидохме да търсим място от което да пуснем каяците.
Стандартната процедура в Тулча е да си оставиш колата с колесаря на паркинга, след което обслужващият персонал на хелинга ти пуска лодката на вода, товари ти багажа и те катери на лодката, срещу съответната сума, а колата остава на платен паркинг, докато не се върнеш от риболов. Това се оказа абсолютно безсмислен разход, защото за да пуснем каяците от хелинга ни чарджнаха сума достатъчна за пускането на морска яхта от него. Опита се трупа с излишни разходи, факт.
След като си натоварихме багажа по каяците, те станаха практически неповдигаеми но някак си успяхме да се изтъркаляме във водата в светлината на залязващото слънце. Предстоеше ни едно дълго пътешествие и първата вечер решихме да гребем по тъмно. Слънцето залезе почти веднага след като се пуснахме на вода, но в последните минути светлина видях крайбрежните горички след Тулча и се зачудих дали те не са по-подходящото място за приводняване. Лека по лека се пускахме надолу по течението, подминахме няколко закотвени кораба и след като преценихме че сме изминали достатъчно път се настанихме за нощувка. На следващият ден ни предстоеше да намерим входа на Сулинският канал и да се пуснем по него. Силно се зачудих на дискотечните светлини мигащи в небето, но на следващият ден те ни дадоха ориентир - мигащите червени лампи означаваха далекопроводите, които тръгваха от вятърните електростанции. Последва вечеря и сериозна дегустация на бърбъна, който непредвидливо бях взел в количество само две бутилки. Оказа се глупава идея а) да носиш стъклени бутилки и б) да подцениш каякарската глътка след дълъг ден.
Сутринта се събудихме свежи и отпочинали и се заехме да издирим къде точно сме се озовали през нощта. Камен беше разпечатал и ламинирал топографски карти на руският генщаб, които въпреки ужасно дребният мащаб се оказаха много по-точни и подробни от румънските карти на месността.

След закуската, която се състоеше от нудълси, салата, кафе и бърбън успяхме да разберем къде се намираме, като за наше учудване се оказа че сме подминали Сулинският канал с няколко километра. Какво са няколко километра за нашего брата - изпълнени с енергия рипнахме нагоре по течението, спирайки да ловим на интересните места, с променлив резултат, колебаещ се между нула риби и никакво кълване.
Малка историко-географска справка. В началото на миналият век на европейските мореплаватели им е писнало да въртят тегели по дунавските меандри, след което един куп умни глави се събрали и проектирали един канал, който тегли права черта от морето, където възниква град Сулина до малко преди Тулча.
Карането на каяк по Сулинският канал по идея се доближава до карането на велосипед по Цариградско шосе в централното платно. Трафика в канала е доста натоварен, като се почне от рибарските лодки тип "тутраканка" с двигатели между 20 и 40 конски сили и, забележете, газови уредби, мине се през луксозни лодки с туристи с по два двигателя от 200 или 250 коня, продължи се с "Комети" на подводни криле и се свърши със съвсем истински океански кораби, запътили се към корабостроителницата в Браила. Предвид това че канала е изкуствен, т.е. доста тесен, а бреговете му са укрепени с камъни тип "буна" и навика на румънците да карат задължително на пълна газ, пътуването ни с претоварени каяци определено се насити с емоции. На първият полегат пясъчен бряг, който видяхме имаше малка група румънски рибари, опънали... след 65-тата дънарка се отказах да ги броя. Според мен определено целта им беше да спортуват, тъй като от време на време наблюдавах спринтове на по-50-100 метра до някоя въдица, която условно кълвеше. Че и май вадиха дребни платички.


По някое време реших да съвместя полезното с приятното, иначе казано сглобих една въдица и пуснах един воблер зад мен.


За учудване извадих два распера, за които Камен каза че никой от дунавските рибари няма да ни повярва, ако кажем че сме вадили распери на тролинг. Маршрутът ни беше изпълнен с прекрасни гледки на дивата и не чак толкова дива Делта.


Предвид скоростта ни на придвижване изглеждаше напълно реално на следващият ден да стигнем до Миля 23. Точка възпята от българските шаранджии.
 преди официалната отбивка, която видях на картата, спряхме за почивка и разузнаване в село Горгова. Когато акостирахме, видяхме един младеж да излиза от близкият канал и да се насочва към пристанището с лодка от която стърчаха въдици. За наша радост младежа се оказа англоговорящ и ни даде някой основни насоки.
В езерото Фуртуна рибата капризничала и кълвяла само на това - показва нещо като дропшот монтаж, но със жива рибка.
Всеки един от местните с радост ще ни закара 20 км нагоре по течението до Тулча, но да не очакваме да ни вземат по-малко от 500 леи (около 240 лв)
Всеки ден, към 7.15 сутринта минава шеф?, който няма проблем да ни качи лодките и ще ни излезне около 10 пъти по-ефтин.
Лятото на Фуртуна щуката взимала на изкуствени примамки (показва един типично пъстървов воблер на Рапала в цвят балканка) но сега не ще.
Риболова на щуката е най-силен през август, но тогава има пълчища човекоядни комари.
Благодарихме му за информацията, след което се насочихме към местният магазин да попълним запасите.



На въпроса ми дали продават цигари магазинерката ме погледна с поглед, предназначен да изпепели някой данъчен инспектор, но след като ни чу да си говорим на чужд език, а и явно четейки дрес кода ни (неопрени, сухи костюми, спасителни жилетки и внушителен DSLR фотоапарат на врата ми) прецени че не сме от митническите власти и отвори чекмеджето под тезгяха да покаже с какви цигари разполага магазина. След като задоволих наркоманските си страсти, дойде ред на антидепресантите.
- Excuse me, did you have brandy?
- No we did not.
Погледа ми се плъзва по витрината и се закача на бутилката Джак, с етикет отговарящ на около 80 лв български пари. Отчаянието се изписва на лицето ми... след което Камен демонстрира че не напразно е живял в близост до Румъния
- Цуйка?
- Of course we have tsujka, how much did you want?
Здравият разум надделява над ентусиазма
- Half... uuuhhh, no, one liter.
- Ok, but you must know that this is very strong drink!
Последната реплика се раздава на фона на дегустацията ни на местната ракия
- Камене, виж те можели да правят читава ракия, само че е малко слабичка
– Дай да пробвам, да не е лоша.
Пред кръглите, като чаени чинийки очи на продавачката, четвърт от първата половинлитрова бутилчица от фанта изчезва в гърлата ни.
– Excuse me, where are you from?
- We are from Bulgaria.
-Oh, ok, I though you were germans...
Явно информацията за произхода ни успокоява народа в магазина че няма да припаднем на момента от алкохолна интоксикация, а ние продължаваме към заветната Миля 23.
След като отбихме в канала от който беше излязъл младежа, споделил ни така ценната информация, се разходихме по няколко "странични улички"



 и усетихме че първо, течението е леко неприятно и насрещно и второ след малко слънцето ще залезе та е време да си намерим място за спане. Акостирахме до една biurd watching вишка, опънахме лагера и довършихме запасите от бърбън.


Сутринта Камен ме изпревари със ставането и докато се разправях със закуски и кафета набързо удари няколко распера.


Продължихме да катерим по каналите, като аз бях фрустриан от безхаберието на някой местни пилоти. Не мога да си ообясня как може да се карат 400 коня на пълна газ в канал широк има няма десетина метра, още повече при положение че там има и други участници в движението, като каякари, примерно. С един от киселите гъзари имах следният разговор:
- You are fucking moron!
-?
- Can't you see kayakers in the channel?
- So what?
- Are you crazy, you can kill us!
- Uh?
- Are you blind?
- No.
- Fuck you!
- ???
Уж на такива мероприятия се ходи да се разтоварим от напрежението, а какво се получава като резултат...
След няколко километра гребане, вземаме лявата пряка и...
И се озоваваме в рая.
Изведнъж излизаме от мрачните прави канали, прокопани в глината, канали с отвесни стени, през които местните карат като луди и се озоваваме в един изоставен ръкав.
Ръкава е обкръжен от шавари, задръстен с водна леща и в него плуват лебеди.


Дори виждам местен чичко с лодка, закотвил се да лови риба. Съвсем на майтап закачам един джърк, предоставен ми от Вальо. Евтин китайски DAM със смотани куки.
Замятам. Удар, повеждане, откачане. Замятам отново. Същият резултат. Ясно че куките му не стават за нищо, но по дяволите от 6 замятания да имаш 4 удара на щука си е впечатляващо. Наближавам местният чичо с лодката и го виждам как вади костур.
- Do you speak English?
- Yes, little.
_ Is here a lot of this fis?
- Yes but you need a little fish to catch it.
Вадя ултралайта, закачам 3 инчов лимоненожълт туистър на гари ямамото на 4 грама глава, вадя 4  бързи костура и отговарям
- I don't think that I need little fish, thank you.
Километър, два след това намираме идеалното място за лагер, хвърляме багажа на брега, след което аз вадя ултралайта и втрещен правя 18 поредни риби със всяко замятане. Деветнадесетата беше щукле и прегриза тънкият флуоркарбон за норматив. По някое време на гости ни дойде един от комшиите, които си живееха в корабчето, акостирало от другата страна на острова, любезно ни попита дали ще е проблем да полови тук, ние отговаряме че няма да е никакъв проблем. Чичото вади античен китайски стъклопластов телескоп с влакно клонящо към 0.34, кука някъде около втори номер, закача един тлъст земен червей към 15 сантиметра и почва да скубе бабушки по половин кило. Захранка трябвало, а?  Малко след това тръгваме на инспекция по района.

Затлачени канали


Водни птици


жаби на корем


и други приказни моменти


И не само от към пейзажи, но и от кулинарна гледна точка


На следващият ден тръгнахме да търсим места за риболов. Не че около лагера не ставаше, по-скоро точно обратното, но езерата на картата силно ни привличаха. Първото езеро до което стигнахме се оказа... около 15 сантиметра дълбоко. Не че каяка не минаваше през него, но определено нямаше как да се лови риба.


Местността беше по-скоро рай за бърдуотчърите, от колкото за рибарите. След което се насочихме към езерото Фортуна. На картата се виждаше че езерото изобщо не е малко, но ниската есенна вода вече ни беше сервирала няколко изненади, та нямахме никаква идея какво да очакваме.
Внезапно пред погледа ни се разкри водна шир. Вече няколко дена обикаляхме по каналите и гледката в която погледът стига до хоризонта беше радост за очите.

Такаа.... намирам първата дупка, прагче и изобщо нещо интересно на сонара и ги почвам. Да ама не, въпреки че каналът по който стигнахме до езерото беше дълбок между 4 и 6 метра, самото езеро беше... 90 сантиметра абсолютно навсякъде. Интересен въпрос - как да намериш рибите на площ от няколко квадратни километра, при положение че нямаш абсолютно никакъв ориентир да се закачиш? Въпрос номер две - как се лови риба в езеро дълбоко 90 сантиметра, обрасло с растения, които стигат до между 20 и 0 сантиметра от повърхността? Загледах се с какво ловят местните - клатушки тип toby rocket, въртележки 5-ти номер, все тежки примамки с които на всяко замятане вадиха топки водорасли. Тази няма да я бъде си казах и закачих един силиконов шад без утежнение. Въпросният шад си правеше каквото иска във водата, въртеше се на всички посоки, играта му нямаше нищо общо с това, което трябва да е, но на второто замятане хвана риба.


Дребна, но като за начало ставаше. Малко след това реших да не се занимавам с глупости, извадих ултралайта и закачих риджито, което Явор ми беше подарил за рожденият ден. И се почна... Темпото беше хвърляш-вадиш, риби от абсолютно всякакъв калибър, като се започне с костури по 10 сантиметра и се завърши със щуки от 2 кг.


Колкото и да е странно, усетих че този вид риболов омръзва бързо. За първи път да ми стане скучно да вадя риби. Всъщност, лъжа, за втори. След подобна случка се отказах от риболова на естествена стръв. Нямаше надлъгване с рибата, нямаше мислене, а само механично вадене на риба след риба.


Поне да се наловим като хората и да направим бройката, която в България на воблери се прави за година или повече. Няколко дни ловихме на Фуртуна, почивайки се и радвайки се на бройки. Задържахме риби, колкото да имаме за едно ядене и пускахме основната част от улова пред погледите на учудените румънци. Философията на catch & release определено не е стигнала до този край на света. Защо да ловиш риба, ако не можеш да натъпчеш фризера? Виж ги тези българи, колко са глупави.



Почивката наближаваше края си, а ние все още не бяхме измислили как ще се прибираме. Освен това бърбъна беше свършил на втората вечер от лагеруването ни до Фуртуна, а цуйката и доматите изчезнаха със страшна скорост. Четвъртък вечерта бяхме приключили по-голямата част от запасите си и решихме да стегнем багажа и да се приберем на мускулна тяга. Спускането надолу по течението ни отне почти три дена, но тогава губихме много време в изследване на странични канали и почивки. Решихме че за два-три дни ще можем да се качим обратно до Тулча. Бяхме си предвидили целият петък, съботата и евентуално неделята. Предвид обстоятелствата реших че ще е по-смислено да хванем по по-малките канали, а не да се връщаме през Сулинският, което прибави доста разнообразие, но и малко утежни нещата.


В четвъртък вечерта нямахме никакъв алкохол и до някъде благодарение на това в петък сутрин, по изгрев слънце, свежи и отпочинали отплавахме с лодките. Гребането нагоре по течението е тегаво. Течението не беше особено бързо, но с тромава лодка, като старият ми каяк, доволно натоварен с багаж, усещаш че нещата не стават по начина по който ти се иска. Заредиха се безкрайни канали, доста по-приятни за окото и с много по-малко трафик от Сулинският. Както споменах преди малко - това донякъде беше тактическа грешка, защото каналите се поддържат непрекъснато и са с правоъгълно сечение. И докато в по-широките ръкави, течението в брега е много по-бавно от колкото в средата, в тези канали нямаше никакво значение къде се движиш.


Направихме няколко кратки почивки по пътя, добре че бях скатал два шоколада за всеки случай, нямате си представа колко енергия ти дават в такъв момент.


Около 12 часа на обяд се заговорих с един туристически гид, който возеше младо семейство с лодката си
- Колко път имаме от тук до Тулча?
- О, малко е за два три часа ще го вземете с тези лодки.
Това прозвуча много обнадеждаващо, единственият дребен проблем беше че румънците имат много странна преценка за разстоянията.
След още няколко часа гребане, когато вече усещах режеща болка в гърба и врата си видях едни местни рибари и пак попитах да се ориентирам за разстоянието до Тулча.
- Много е далеч от тук, имате поне 20 км.
Това ме озадачи, по моя преценка трябваше да сме много по-близо.
Освен всичко друго, моето копие на картата беше излетяло от лодката и нямах ни най-малката представа къде се намирам, което не беше особено приятно усещане в лабиринта от канали. Логическият път беше всеки път да завиваме срещу течението, но това не означаваше че съм спокоен, дори напротив.
След десетина минути ни казаха че сме на два километра, после че сме на 6. Цифрите се смаляваха но не ни даваха никаква информация дали ще стигнем по нормално време, или ще се наложи да спим по трасето. Предвид състоянието си не можех да си представя как ще греба на следващият ден, ако се наложи.
Сложих за маркер стълбовете на един далекопровод и предложих да спим около тях, защото всяко загребване ми се удаваше с мъка и усещах как няма да издържа много. За огромно учудване, още преди да стигнем до опорите на далекопровода видяхме как слънцето клони към залез от другата страна на Георгиевското Гирло - основният ръкав на Дунав, който тече покрай Тулча.
Последните два километра ги взехме буквално на инат, като излязохме на паркинга около 9 часа вечерта, преодолели близо 40 километра срещу течението на Реката за 13 часа.
Не мога да ви опиша колко прекрасно усещане в такъв момент е да си съблечеш неопрена и да облечеш сухи и чисти дрехи. В последствие си забравих неопрена върху колата и така потеглих, но честно казано не съжалявам че го изгубих, това определено не се оказа най-доброто облекло за риболов от каяк.
Шофирането след такова мероприятие беше малко тегаво, още повече когато спътникът ти захърка почти моментално на предната седалка, но не ми беше за първи път и определено не беше за последен. Преди границата ни спряха същите гранични полицаи, но като видяха каяците само махнаха да продължим, а около 3 сутринта вече бяхме в Исперих, където ни посрещнаха със всички удобства на цивилизацията и най-вече баня. О, да тогава бях още с дълга коса. След второто или третото ходене до Делтата прецених че ми идва прекалено трудна за поддръжка и я махнах. Но тогава един душ ми донесе повече положителни емоции от колкото ден риболов на Фуртуна.

Гребло vs педали.

Наскоро се разрази поредният flame war на тема "педалите са най-великият начин за задвижване на каяк". Тъй като изобщо не обичам кръстоносните походи на тема Intel vs AMD или Windows vs Mac vs Linux, искам да споделя малко опит по въпроса.
Някога отдавна, в една далечна галактика се качих за първи път в sit in каяк и се замислих за приложението му в риболова. Определено нещата там хич не ми бяха лесни и тази идея отиде на заден план до момента в който не се появиха SOT каяците. Тогава си казах - ха, тази лодка перфектно ми пасва. Няколко години след като си купих първият си SOT каяк, почна да ми влиза сол под кожата и открих че греблата не са най-ефикасният начин да буташ лодката си в морето. Първо че морето е малко по-голямо от стандартните гьолове в които влизам с каяка, второ че за да закачиш рибка на тролинг ти трябва малко по-висока скорост от колкото може да се вдигне на гребла за по-продължителен период от време. Тогава си взех каяк с платно и педали, за което не съм съжалил нито за момент. Но си запазих и старият каяк, което също се оказа много правилно решение.
Какво да изберем, когато става дума за каяк? Педали или гребла? Лично моето мнение е - и двете. И двата метода на задвижване имат своите предимства и недостатъци. Огромният плюс на педалите - задвижват се с крака. Никой не може да отрече факта че четириглавият мускул е най-силният мускул в човешкото тяло. Това ни дава много по-голям обсег, по-малко умора и съответно повече време за риболов. Къде са недостатъците тогава?
На първо място - това са самите педали, които стърчат под каяка. Най-силният риболов, който съм правил в България напоследък е на река Огоста, където посмъртно не бих се набутал с педали, защото много, много бързо ще ги счупя. Също така, в делтата на Дунав ни се налагаше да минаваме през достатъчно плитки и обрасли места, където последният път педалите ми изиграха лоша шега. Докато другарчетата ми спокойно си гребяха през лиманите, аз през 20 метра спирах и псувайки свалях треволяците, накачени по педалите.
Второто неудобство идва от управлението с ръце. Едно от любимите ми забавления по българските язовири е да се пусна покрай някой бряг и да облавям територията под крайбрежните храсталаци с воблерчета или мухарка. С годините придобих опит и вече на инстинктивно ниво използвам вятърът и течението да се нося успоредно на точно определена дистанция от брега, замятайки под всеки храст. С хобито, този момент липсва, тъй като се налагат постоянни корекции с руля, което значително намалява удоволствието от риболова.
На трето място бих сложил самите педали, или по-скоро дупката в кокпита пред теб. Когато ловя от Малибу-то, това място ми е запълнено с кутии с примамки, извадени примамки и един куп дребни боклуци, които винаги трябва да са ти под ръка. Конкретно в моето хоби този номер няма как да стане, защото първо че място за такива неща няма, а второ формата на корпуса е много удобна за това разни дреболии да изпадат през дупката на педалите. Сигурно на Pro Angler-a не е така, но не притежавам такъв каяк и не мога да кажа нищо по въпроса.
До тука, както забелязвате, минусите засягат най-вече един тип риболов - риболова с изкуствени примамки от ръка в малки и средни водоеми, както и в средноголеми реки. Това са местата, заради които съм запазил старото Малибу.
Ако говорим за морето, еднозначно, без изобщо да се замислям, избирам Хобито. Ако говорим за язовири от типа на Жребчево, избора ми е по-скоро за педали. В делтата на Дунав съм бил с три различни лодки и трите си имаха своите предимства и недостатъци. Първата лодка беше тромава, но носеше много багаж. Наистина, багажа може да се редуцира, но за сметка на комфорта по време на едноседмично къмпингуване. Втората лодка беше около 2 пъти по-бърза, но носеше по-малко багаж. Оцеляхме някак си и се разходихме много добре. Когато отидох с Хобито, успях да натоваря половината апартамент и да си перкам без никакви проблеми, но постоянно бях на нокти за това дали няма да нацеля някой дънер в каналите с течение, нямах никакъв шанс да стигна до половината лимани, които предната година ги бяхме обиколили с гребните каяци, и по едно време се оплетох във водни растения като пиле в кълчища. За там съм по-склонен да взема гребен каяк, ако ще обикалям в относително малък район, до двадесетина километра на ден, примерно или Хобито, ако ще правя обиколка на по-голям район.
За съжаление няма идеална лодка, иначе отдавна бих си я купил. Всяка лодка е подходяща за определен тип употреба.


Наслука и нека силата да бъде с вас!

Размисли

Внезапно осъзнах че съм на 35 без 5 минути, а личният ми живот е останал по средата на нищото. Тъй като глупавите хора не се учат от нищо, умните се учат от грешките си, а мъдрите от чуждите такива, реших че няма да е лошо да взема да помъдрея след като ми писна да настъпвам мотики. И ми попадна тази статия, която ми се стори доста интересна, та реших да я споделя. Текста с курсив е мой.


Разочарованият от живота и необвързан човек си представя живота така


На пръв поглед може да ви се стори че изследванията само потвърждават това че женените хора са по-щастливи от неженените и в пъти по-щастливи от разведените. Но по-подробният анализ показва че ако се разделят женените хората на две групи, според качеството на брака им - хората, които оценяват брака си като неблагополучен са много по-нещастни от самотните, а хората, които оценяват брака си като успешен са в пъти по-щастливи. С други думи, какво става в действителност.



Недоволните самотни хора, в действителност се намират в "неутрално" положение, което определено не е безнадеждно, ако се замислят в каква ситуация можеше да се намират. Самотният човек, който иска да изгради добри отношения се намира на една единствена крачка от това. В неговият to do list има само една точка - "намери си подходящ партньор", докато хората, преживяващи нещастен брак се намират на три стъпки - 1)Да преживея тежка раздяла, 2) Да се възстановя емоционално, 3) Да си намеря подходящ партньор. Нещата не изглеждат толкова мрачни от тази гледна точка, нали?
Изследванията за това как вашето лично щастие зависи от успеха или неуспеха на брака ви, съвсем не са лишени от смисъл. Всичко зависи от вашият партньор.
Да се говори за това колко важно е да се намери подходящ спътник в живота е все едно да се дискутира колко голяма е вселената, или колко страшна е смъртта - това е прекалено сложна за осъзнаване тема, и ние не се замисляме над нея, като вътрешно се опитваме да отречем мащаба на ситуацията.
За разлика от живота, смъртта и вселената, избора на партньор се намира изцяло във вашите ръце, като за това е изключително важно да си дадете сметка за важността на решението стоящо пред вас и да анализирате най-важните факти, преди да го вземете окончателно.

Доколко важно е това?

За начало, извадете своята възраст от 90. Ако ви е писано да живеете дълго, толкова ви предстои да изживеете заедно със сегашният или бъдещият си партньор.
Почти съм сигурен че никой над 80 годишна възраст не чете този текст, така че без значение кой сте, това е доста сериозен период от време, почти целият остатък от живота ви.
Хората се развеждат, но вие сте убедени че това не ви заплашва. Скорошно изследване показа че 86% от младите хора смятат че сегашният или бъдещият им брак ще продължи до живот, и много се съмнявам че по-възрастните мислят иначе.
Когато избирате спътник в живота си, избирате едновременно страшно много неща, като например партньор във възпитанието на децата ви, който ще има огромно влияние върху тях, с това избирате човек, с който ще разделите 20 000 ястия, ще изкарате заедно 100 отпуски, ежедневието, пенсията и ще чуете как е минал денят му около 18 000 пъти.

Това е много сериозно.

Имайки предвид че това е най-важният избор, който трябва да извършите в живота си, как се получава така че много умни, добри и здравомислещи хора си избират спътници в живота, които ги правят нещастни?

Оказва се че много фактори работят срещу нас.

Като правило, хората не разбират добре какво искат от отношенията с партньора си.
Изследванията показват че хората, които още не са намерили своята половинка съвсем не могат да дефинират предпочитанията за бъдещите си отношения.
Друго изследване показва че участниците в "блиц срещи" в действителност често извършват постъпки, които коренно противоречат на предпочитанията, които са споделили няколко минути преди това.
Нищо учудващо, в реалният живот обикновено нещата почват да се получават едва след няколко неуспешни опита. За съжаление малко хора са готови да "опитат" сериозни отношения много пъти преди да направят избора си. Елементарно не ни стига време.

Обществото нищо не разбира от това и ни дава ужасни съвети.

Обществото ни призовава да останем необразовани и да се хвърлим в прегръдките на романтичните измислици.
Ако правите собствен бизнес е нормално нещата да вървят по-добре, ако предварително сте завършили съответната специалност в университета, създавате подробни бизнеспланове и внимателно анализирате ефикасността на фирмата ви. Логично е че точно това ще правите за да сведете грешките до минимум и да преуспеете.
Но ако някой завърши специалност "как да изберете партньора на живота си", след което начертае план за действие и фиксира постиженията си в строго организирана таблична форма, обществото ще каже че този човек а) е свръхрационален, бездушен робот, б) прекалено се напрягате за това и в) сте темерут.
И когато нещата опрат до срещи, в обществото не е прието да се мисли прекалено много, вместо това трябва само и единствено да се осланяш на съдбата и късмета си, да слушаш предчувствията си и да се надяваш на най-доброто. Ако един предприемач последва тези съвети, за да води бизнеса си, фалита му може да бъде избегнат само с наличието на адски много късмет.

Обществото заклеймява разумното разширение на търсенето на потенциални партньори.

Поредното изследване беше проведено с цел да се разбере кое в по-голяма степен ръководи избора ни - предпочитанията или възможностите ни. Вторият вариант побеждава безспорно. Нашият избор е 98% отговор на "пазарните" условия и само 2% на истинските ни желания. Поканата на вечеря на нисък, висок, слаб или дебел, работохолик или мързеливец на 90% зависи от това кой е на разположение съответната вечер.
С други думи, хората избират от достъпните им възможности, без значение колко си подхождат с даденият кандидат.  Можем да направим очевидният избор - изключвайки хората с високо обществено положение, всеки който си търси половинка, трябва да използва дейтинг сайтове, блиц срещи и други методи за разширяване на кръга от кандидати.
Но доброто старо общество гледа на това с лошо око, и хората често се срамуват от това да си признаят че са срещнали половинката на сайт за запознанства. Уважителен метод да си намерим половинка е сляпата съдба - случаен сблъсък, запознанство чрез познати. За щастие този предразсъдък вече отмира.

Обществото ни кара да бързаме.

Основното правило в нашият свят е да се бракуваш преди да остарееш прекалено много, като това прекалено много варира между 25 и 35 години, в зависимост от местожителството ви. Въпреки че правилото трябва да е - каквото и да правиш не се жени за неправилният човек, 37 годишен ерген е по-зле приет в обществото от 37 годишен нещастно женен с две деца. Това няма никакъв смисъл, тъй като първият се намира само на една крачка от щастливият брак, докато вторият първо трябва да се разведе за да настигне първият.

Природата не ни дава аванта.

Човешката биология се е развила преди сума години, но така и не е разбрала как може да имаш силна връзка в продължение на 50 години.
Когато започваме да излизаме с някой и почваме да усещаме лек пристъп на вълнение, нашата биология веднага активира режима - окей, хайде да го направим и ни бомбардира с химия предназначена да ни накара да пристъпим към чифтосване (удоволствие) да се влюбим (фазата на меденият месец) и след това да се обвържем дългосрочно (привързаност). Мозъкът ни обикновено е в състояние да преразпредели тези процеси, в случай че отсрещният човек не ни привлича прекалено много, но често, когато правилното решение е да продължим да се движим напред, ние се поддаваме на тази химическа атака и се женим.

Биологическият часовник е подла кучка

Жената, която иска да има биологични деца от мъжа си, има едно съществено ограничение наложено от тази игра - тя трябва да намери своят спътник до четиридесетата си година,, примерно. Това е неприятен факт,  който прави и без това сложният процес по-напрегнат. Въпреки всичко, аз бих предпочел да осиновя деца от колкото да имам мои с неправилният човек.
Да вземем куп хора, които не знаят какво искат от отношенията си, да ги поставим в общество, което ги принуждава да не си дават много зор с търсенето, да добавим към това биологията, която ни дрогира и страшното предупреждение за репродуктивната възраст. Какво получаваме като резултат?
Набързо приети решения и един куп хора, допуснали грешки в най-важното дело на живота им. Да разгледаме най-разпространените типове хора, станали жертва на това и оказали се в неблагополучни отношения.

Твърде романтичният Роналд.



Основното заблуждение на прекалено романтичният Роналд е че любовта сама по себе си е достатъчно основание за брак. Романтиката без съмнение е една прекрасна част от отношенията между хората и любовта е основен инградиент на щастливият брак, но сама по себе си не е достатъчна.
Твърде романтичният Роналд постоянно игнорира тихото гласче, който се опитва да му каже, по време на поредният скандал че до преди да изгради отношенията си с тази жена той е бил по-щастлив, и всеки път го заглушава с мисълта че "всяко нещо си има причина и ние не сме се срещнали случайно" или "аз съм влюбен в нея до уши и нищо друго няма значение". В момента в който прекалено романтичният Роналд повярва че е намерил сродна душа, той престава да си задава въпроси и се хваща за тази вяра следващите 50 години от нещастният си брак.

Страхуващата се Фрида.



Страхът е един от най-лошите фактори при взимане на решение за избор на спътник в живота. За съжаление обществото ни е така устроено че този страх поразява дори рационално настроени хора. Това може да се получи дори в относително ранна възраст - около 25 години. Има различни видове страхове, които вселява в нас обществото под формата на наши роднини или приятели. Страхът да се окажеш последният не семеен сред приятелите си, страхът да бъдеш стар родител, и дори понякога страхът че ще те одумват. Всичките тези страхове могат да доведат до това че на финала ще се задоволите с посредствен брак. Иронията е в това че в действителност трябва да се страхуваме от възможността да прекараме 2/3 от живота ни в компанията на неподходящият човек с който ще сме нещастни, защото точно това може да ни очаква ако не рискуваме.

Поддаващият се на влияние Ед.



Ед позволява на другите хора да играят твърде голяма роля в избора на негова спътничка в живота. Въпреки че процеса е прекалено личен и е невъзможно да дадеш смислен съвет, дори да познаваш прекалено добре пациента. Всъщност мненията и предпочитанията на другите хора нямат място в тези въпроси.
Тъжният пример за такава случка е когато Ед се разделя с човека, който би му бил идеален спътник в живота заради неодобрението на приятели, семейство, или друг фактор за който на Ед всъщност не му пука (примерно религия) но с който е длъжен да се съобрази поради натиска на близките и семейството си.
Може да се получи и обратният случай - всичко около Ед и половинката му са възхитени колко хубава двойка са те, и Ед слуша другите, вместо вътрешният си глас и се обвързва с неподходящият човек за цял живот.

Повърхностната Шарън



Шарън я безпокои повече факта до колко половинката ѝ съответства на критериите ѝ, от колкото що за човек всъщност е половинката. Тя трябва да отбележи много чавки в табличката си - ръст, престиж на професията, доходи или някакви отличителни черти, като например че половинката е чужденец или има рядък талант.
Всички си имат клетки в таблицата, в които биха искали да сложат чавка, но човек който прекалено силно се води от собственото си его, премерва всички граници на разумното и слага външният вид и биографията на по-високо ниво, от колкото близостта с даденият човек.
Имам един нов, забавен термин за такива хора - сканирано гадже, защото техните избраници са отбелязали верните квадратчета в тестовете си.

Егоистичният Стенли.



Съществуват три вида егоистични хора, като понякога в един човек се съчетават и трите.

Или ще бъде моето, или нищо няма да бъде.

Този човек е неспособен да постигне компромис. Той вярва че неговите нужди, желания и мнение са много по-важни от колкото тези на партньора му. Той смята че всички важни решения може да бъдат взети само с негово одобрение. Той не се интересува от пълноправно партньорство и иска единствено да продължи ергенският си живот така че да има някаква компания.
В най-добрият случай той ще намери връзка с човек с лек характер, а в лошият - с безволен човек, който има проблеми със самооценката. Партньор, който е готов да жертва шанса си да стане част от екип в който всички са равни, с което ще ограничи потенциалните качества на брака си.

Главният герой

Основният недостатък на главният герой е че той е прекалено зациклен върху себе си. Той търси спътница, която едновременно ще е негов психоаналитик и най-голямата му фенка, но самият той никога няма да стигне до там. Всяка вечер, когато обсъждат как са изкарали деня си, 90% от разговора ще е съсредоточен върху неговият ден, защото той е главният герой в тези отношения. Проблема на този човек е че той не иска да се откъсне от вътрешният си свят и като резултат, той получава второстепенен персонаж с който му предстои да изживее 50 години скучен брак.

Ръководещият се от потребностите си.

Всеки има своите изисквания и всички искат съпругът им да отговаря на тях. Но проблемите започват когато удовлетворението на тези изисквания - "тя готви прекрасно", "той ще е чуден татко", "от нея ще излезе добра съпруга", "той е богат", "тя ме кара да съм организиран", "той е прекрасен в леглото", станат основа при избора на партньор за цял живот. Всичките гореизброени неща са едни прекрасни бонуси, но не повече. След няколко години брак, в който човек е свикнал че потребностите му са задоволени, те ще загубят привлекателността си, а ако в тези отношения няма нищо друго, по-добро, този избор ще ви осигури един много скучен живот.

Причината, поради която гореизброените типове хора в края на краищата се оказват в кофти брак се състои в това че ги е отнесло течението и никой не се е замислил за реално партньорство, което е така важно за семейното щастие.

И от какво се състои един щастлив брак?

Често за да преуспееш в нещо голямо, трябва да го разделиш на множество парченца и да се концентрираш върху всяко едно от тях.
Дали ще го наречеш математически анализ или agile metodologics е само избор на термин.

Смятам че това е приложимо и към човешките отношения.

От далеч, здравият брак изглежда като потресаваща любовна история взета от книга или филм. Но човешкото щастие просто не работи по този начин, ние живеем в микроскопични непривлекателни гънки на тъканта наречена живот, където се определя нашето щастие.

Заради това, за са се изгради щастлив съвместен живот, трябва да се мисли за детайлите. Ние можем да го разгледаме под лупа и тогава ще забележим че е построен не от поезия и романтика, а от 20 000 рутинни сряди.

Бракът - това не е меден месец в Тайланд, бракът е четвъртият ден на отпуска номер 56, който изкарвате заедно. Съвместният живот не е купона по случай купуването на нов дом, а когато вечеряте в този дом за 4386ти път. И точно не е деня на свети Валентин.

Бракът - това е поредният незабележителен четвъртък. Заедно.

Ще оставя на страна пеперудите в корема, целувките под дъжда и сексът два-три пъти на ден, с тази част вярвам че ще се справите лесно, а през останалата част от статията ще се опитам да определя най-добрият начин да направим поредната сряда или четвъртък максимално щастливи. За да преживееш 20 000 дни с някой и да останеш щастлив са необходими три основни неща.

1) Потресаваща дружба.

Харесва ми да прекарвам много време с приятелите ми, за това те са ми такива. Но с някой времето лети неусетно, и те са взели изпита със задръстването.
Идеята на този изпит е че когато вече сме се видели с някой и вече е време да си ходим по домовете, един от нас закарва другият до вкъщи и ако ти в този момент осъзнаваш че изобщо не те притесняват задръстванията, защото ти е много приятно да си правите компания, това означава че този приятел е минал през изпита на задръстването.
Минаването на този изпит означава много. Значи че съм се отвлякъл от ежедневието, въодушевен съм от това и най вече изобщо не ми е скучно.
Нищо не е толкова важно за мен при избора на спътница в живота, като минаването през изпита на задръстването.  Когато в живота ви има хора които с лекота го преминава, би било досадно да прекараш живота си с някой, който го е издънил.

Дружбата, преминала изпита на задръстването предполага:

Отлично чувство за хумор, никой не иска да прекара 50 години, правейки се че му е весело.

Веселие. И умението да намираш веселите моменти в невеселите ситуации - отложени полети, дълги пътувания с автомобил и други изнервящи битовизми.

Взаимно уважение. Вашата половинка ще бъде ваш съветник по въпросите на кариерата и изобщо живота. Ако не уважавате мисълта на този човек, то няма да поискате да споделите нещо на работна тема, или просто нещо интересно, което ви хрумва в момента. Няма да ви пука за това, което другият има да ви каже.
Голям брой общи интереси и предпочитания. Иначе всичко което ви прави това което сте, ще почне да заема все по-малко място в живота ви и ще ви бъде трудно да измислите как да прекарате поредната съботна вечер в компанията на половинката ви.
Дружбата, издържала изпита на задръстването, с течение на времето става все по-добра и има безгранични възможности да стане по-богата и силна.

Усещане за дом.

Ако някой ви накара да седите 12 часа неподвижно на един стол, първата ви мисъл (освен въпроса за какво пък му е потрябвало това) ще бъде че трябва да заемете максимално удобна поза, защото знаете че за толкова голям период от време, дори и най-малкото неудобство се превръща в изтезание. Ако ви предстои да правите нещо наистина продължително е много важно да се погрижите да ви е максимално удобно.
Когато се стигне до брак, постоянният дискомфорт между вас и партньора ви може да стане неотстранима причина за нещастен живот, още повече че с течение на времето този дискомфорт само се увеличава, което много прилича на ситуацията със стола. Усещането за дом, предполага че усещате безопасност и уют, че можете да бъдете себе си. За да се чувствате така с половинката си няколко неща трябва да са по местата си.

Доверие и надеждност. Тайните отравят отношенията, те издигат невидима стена между хората, оставяйки ги самотни в света, а и кой би желал да живее 50 години, притеснявайки се и криейки нещо? Другата страна на тайните са подозренията, което коренно противоречи на идеята за общ дом. Точно поради тази причина краткият флирт с нещо "свежо" е най-недалновидната и обречена на провал идея.

Химия. Взаимодействието трябва да е просто и естествено, като дишането, енергетичните нива трябва да съвпадат и като цяло трябва да се усещате на една вълна. Когато това не е така общуването често става уморително.

Приемането на човешките недостатъци. Вие имате много недостатъци, ама наистина много. Същото важи и за вашият партньор. Кусурите са това което ни прави хора. И е ужасно през целият си живот да слушаш упреци за недостатъците си и постоянно да ви мрънкат че не можете да се отървете от тях. Това не значи че не трябва да работите над себе си, но когато нещата стигнат до съвместен живот, един трезв и здравомислещ подход ще бъде - "всеки си има своите кусури и тези си вървяха в комплект с моят избраник, и аз осъзнато имам намерение да прекарам остатъка от живота си с него.

Като цяло позитивни вибрации. Помнете - вие сте част от тези вибрации от сега за винаги. Ще бъде лошо ако тези вибрации са негативни, даже бих казал непрактично. Психологът Джон Готман, специалист в областта на семейните отношения твърди че двойките със съотношение между позитивни и негативни взаимодействия по-ниско от 5:1 са обречени на развод.

Предназначението да бъдеш добър в брака.

Отношенията винаги са трудни. Да очакваш че бракът ще бъде здрав и при това да се отнасяш към него като към странична работа на половин ден е все едно да очакваш да направиш блестяща кариера, без да положиш усиля за това. Във времена в които човек може лесно да се наслаждава на свободата си, и да следва пътя в живота си не е чак толкова лесно да станеш нечия половинка без да направиш компромиси с куп неща с които не сте свикнали.

И така, какви навици трябва да придобие човек за да се справя добре със семейният живот?

Общуване. Общуването изглежда толкова тривиално, колкото кислородът в списъка на нещата необходими за живот. Въпреки това, проблемите в общуването обричат една двойка на раздяла. Изследване на разводите показва че стилът на общуване заема първо място в списъка на нещата, които участниците искат да променят в следващата си връзка. Не е толкова лесно колкото изглежда да поддържаш общуването на добро ниво. Успешните двойки често го планират предварително или посещават семеен психолог за да го поддържат на добро ниво.

Равенството. Отношенията лесно могат да се изтъркалят в посока на неравната динамика на разпределение на силите. Когато настроението на единият диктува настроението в дома, когато потребностите и мнението на единия постоянно доминират над тези на другия, когато единият се отнася с другият по начин по който другият никога не би си позволил, тогава имате проблем.

Карайте се правилно. Караниците са неизбежни. Но има добри и лоши начини да се скарате. Ако двойката се кара правилно, те смъкват напрежението. Подхождайте към всичко с хумор, изслушвайте другата страна и при това се старайте да не минавате към лични нападки и да не говорите гадости, както и не се защитавайте прекалено упорито. Според Джон Готман 69% от типичните семейни спорове нямат край, тъй като тяхната причина лежи в коренните разлики между двамата и поради това не могат да бъдат разрешени. Опитните двойки разбират това и избягват тези повтарящи се скандали.

В търсене на спътник в живота или оценявайки ефективността на текущите ви отношения е важно да не се забравя че няма идеални отношения и най-вероятно няма да успеете да изградите такива, които да получат максимална оценка по гореизброените пунктове, но трябва да се надявате и да се стараете да работите върху повечето от тях, тъй като всяка от гореизброените точки играе важна роля за вашето бъдещо щастие.

И тъй като изобщо не е лесно да изпълните всички точки от списъка, навярно не бихте искали да усложнявате задачата си с допълнителни такива, повечето от които не биха повлияли върху това колко щастливо се чувствате по време на семейна вечеря номер 4386. Да не би било лошо, ако той можеше да свири на китара, а тя да връзва риболовни кукички, но по-добре махнете тези неща от списъка със задължителните изисквания.

Надявам се че сте си прекарали добре на свети Валентин. Но помнете че поредната със нищо незабележителна сряда е много по-важен ден.

Препрочетох материала, за да изчистя правописните грешки и се замислих дали мога да добавя нещо което не е казано. Ако изхождам от богатият ми жизнен опит, по-скоро трябва да давам съвети какво не трябва да правим, от колкото какво трябва. Убеден съм че споделянето на 100% от свободното време с любимият човек не е най-доброто решение. Но може и да греша. Със сигурност една връзка се изгражда върху компромисите и подтискането на собственото его, но въпросът е в какви граници? Защото след една определена граница преставаш да бъдеш себе си, а това е най-лошото нещо, което можеш да постигнеш.

събота, 7 март 2015 г.

Албания - риболовни дни трети и четвърти.

Във вторник сутринта в квартирата спря интернета. Оказа се проблем при Водафон, който продължи до края на престоя ми. Другарчето ме напусна забягна за Парга още в понеделник, а аз реших да вляза в морето отще от сутринта.


Бях на вода около 8.10 местно време, като май се оказа че закъснях.  Насочих се към един скален нос южно от Плажи Ливади, който изглеждаше перспективен на навигацията, а в последствие още по-перспективен на сонара. На петата минута започнах с интересен старт.


Все пак ги имало тук, въпроса е да се търсят. Тамън откачих и пуснах обратно тази прекрасна baby princess (е няма как да я нарека queen при целият ми ентусиазъм), като видях как един RIB се опитва да ме вземе на абордаж. Хобито е чудесна лодка. Много бърза. Ама от две по триста не се бяга. След няколко интересни маневри успях да се измъкна от всички опити на бреговата охрана да ме сгази и се почна.
– №$%€€%$%?
– Съжалявам не говоря албански
– От къде си?
– България.
– Какво правиш тука?
– Туризъм, каякинг, риболов, почивка.
– Паспорт имаш ли?
– Паспорта ми е в колата, имам ID
Подавам си личната карта, която по някаква случайност ми е в багажа.
(карта, карта)
– Ама тя България в Европейският съюз ли е?
–?!? да от сума време.
Следва разпит къде съм отседнал, къде ми е колата, къде ми е паспорта, проверка по телефона, дали случайно не са хванали някой крупен наркобос или международен терорист в каяк насред морето.
– Всичко е ОК, приятен ден.
– Хубав и на вас.

Не знам дали споменах преди, но северната част на Йонийско море, по поведение много прилича на Черно. Малко да духне и вдига вълна. През всичките 5 дни, когато излизах с каяка в морето имаше осезаемо мъртво вълнение, към което се добавяше и ветрова вълна. До тук с приказките ми че не ми става лошо в лодка. Каква е рецептата да ти прилошее в каяк. Взимаме  60-70 сантиметра мъртво вълнение, или мечки, както им казват. Насочваме ги под 45 градуса към отвесен бряг от който да се отразяват. Добавяме още един бряг на 120 градуса ъгъл. Гарнираме с лека ветрова вълна отгоре. Прилагаме на пациента поне 4 часа. Резултата е гарантиран.

След проверката изкарах една стира и едно тунаки и нещата се позакучиха. Дори се върнах на точките на Порто Палермо от по-предният ден.

Тука се крие албанската подводница
Резултатите клоняха към нищо, върнах се на точката, където хванах синегридата, пътьом обиколих няколко преспективни места, но резултат по трасето нямаше. Почти веднага извадих една стира с инчику джиг, не казвам на, казвам "с" тъй като я извадих буквално за гъз*, куката се беше забила на 3 см от аналният отвор. Малко след това времето се скапа, излезе насрещен вятър и аз бавно и псувайки излязох на брега.

Класически резултат:



Интернет продължаваше да няма, но това не ме притесняваше особено. 
Сряда сутрин. Кой да знае че това ще е последното за седмицата излизане в морето.  Ако знаех щях да се изсипя в 6 и да си бия рекорда от десет часа и половина във водата предният ден. 
Проверявам точки, на които съм хванал риби. Освен маломерни стири, перки, гущери и дракони няма нищо смислено. Виждам как един калмар се вдига след джига ми и почвам да съжалявам за това че не си нося калмариерите. Трябва да спретна едно "чепаре" и да го скатая при пилкерите. По някое време ми писва и тръгвам на разходка. 


Няколко думи за полезните дреболийки, с които се снабдих тази година.
На предният капак съм вързал да се сушат рибарските ръкавици на Buff. Адски удобно нещо, особено като се налага да затягаш възли на 50 либри лидер или да чистиш риба в каяка насред морето.


Удължители за вградените стойки на Hobie. Двата им основни бонуса - вълните не плискат макарите и много по-удобно се поставят въдиците, като си полу-извъртян. Най-големият минус е че не можеш да си закачиш примамката за бигела и да ветроходстваш, защото куките директно влизат във въжето на платното. За сметка на това, пилкера можеш да го пуснеш вътре във стойката. 


Стойка за сонар RAM. Предвид факта че хобито е малко тесничко, аз съм дълъг и постоянно размахвам крака насам-натам, това се оказа единственият вариант при който
а) не ритам сонара постоянно
б) виждам го
в) не ми се налага да нося "пейката" и монтажа на сонара ми отнема около 8 секунди.
Открих топлата вода с тази стойка, по-добре късно от колкото никога.
Също на снимката се вижда плаващата котва, която си я уших преди около година, но постоянно я забравях. На водните тестове се представи повече от добре. 

Та да се върнем към разходката. 
Този плаж е завършека на една клисура, която е разцепила планината на две. А през клисурата тече прекрасно поточе. Личаха си опити за облагородяване на терена, от които бяха останали някакви бараки и порутена тоалетна тип соц кенеф. 







Размотавайки се по плажа намерих следи на нещо, което май не ма си се ще да срещна


След като влязох обратно в морето, на стотина метра от плажа видях една скала на сонара, на около 17-18 метра дълбочина, пуснах един пилкер и извадих първата смислена риба за деня


Реших да се позабавлявам в плиткото, като на дълбочина под 20 метра извадих няколко интересни рибки, включая и този запъртък:


После докато разплитах върха на въдицата, на спрял пилкер хванах едно тунаки. Резултати повече нямаше и аз реших че е време за горещ душ и сашими. На прибиране пуснах радиото на втори канал за да чуя прогнозата, за всички адриатически и йонийски морета се споменаваше possible thunderstorm, та реших да натоваря и да видя какво ще се случи. Прогнозата определено беше лоша, вечерта освен без интернет останах и без ток, та реших че толкова стига. 
По пътя на връщане установих че албанците изобщо не им пука на пътя. Като за начало, мигача в този регион е едно интересно, но безсмислено украшение на колата. Нормално е на тесен път, след завой да спреш без триъгълник или дори аварийки и да си доливаш масло в двигателя. Нормално е да ти спре тока на колонката, докато пълниш гориво. А планинският преход, по който пътувахме сутринта се оказа не чак толкова страшен на светло. 
През целият път към София ме валя дъжд, като на Козани обърна на лека виелица, а на Благоевград на тежка. Тъй като снега ни изненада отново, магистралата не беше почистена, и от отбивката за Диканите до София съм карал с 40. Когато разтоварих каяка установих че червената тениска, която бях вързал на руля не може да бъде развързана по никакъв начин, багажните лапи се свалиха с много голям зор, а лодката изглеждаше така:


След като цяла зима не видяхме сняг, явно на 6 март му е било времето. 
Кратка статистика на пътуването на обратно:
Изминати 751 км за 12 часа, като последният час се мотах по София. От Химара до границата са точно 100 км, които се минават за 2 часа и половина. Пътят Саранда - Сагиада - Игуменица разбрах че е доста по-добър. Реално разстоянието може да се вземе за 9 часа и половина при нормално време и с кола, която не се зори на баирите на Егнатия Одос.

Следващият заплануван голям риболов ще е за майските празници. А до тогава - ще се тормозя от риболовна абстиненция и ще карам на спомени.