Нишки приключения

Музикалният сезон 2013/14 за нас завърши с незабравимо посещение на град Ниш. За пореден път се убеждавам че е много важно си се настроил към обкръжаващият ти свят. Ако си се настроил положително, можеш да намериш хубавото и в най-идиотската ситуация. Ако се настроиш хейтърски... е проблемът си е чисто твой, всеки е свободен да избере дали ще се чувства щастлив или ще омрънка света. Стига философии, да се върна към разказа. Пътят от София до Ниш е прекрасен, дори при силно натоварено движение, може да се кара относително бързо, единственият проблем е границата. Ниш е изключително приятен град, не особено голям, доста провинциален с прекрасен пешеходен център. 

Прекрасни криви улички за разходка около центъра, уютни заведения, където не се слуша сръбско, зелено, спокойно и почти невъзможно за паркиране.

Всички места в бивша Югославия, където съм ходил ми навяват носталгични спомени за едно време у нас.

Езиците ни са ужасно близки, но понякога се получават интересни заигравки с думите

– Кога ще долазите?

– След толкова бири определено ще лазим.

Наблюдавайки комбинацията от архитектурното наследство на соца съчетано с къщичките от 20-те години на миналият век и съвременните молчета се чувстваш съвсем у дома си.

Зеленината в центъра и реката създават една много, много приятна атмосфера.

След като се поразходихме, хапнахме и пийнахме, дойде време за акустичната репетиция на лятната позорница. Акустиката беше учудващо добра, като за такова съоръжение,  но имам странното усещане че тон-режисьорите скатаваха яко. 

Мястото е за целувки, не за правене на любов. Не знам защо колегите така внимателно избягваха да стъпят върху този камък.

След акустичната репетиция се насочихме към хотела. Или поне така си мислихме. Почвам да усещам някакъв pattern в организацията на нещата в тази част от света. Както се бяхме разпределили по двойки по стаите, изведнъж...

Изненада.

Таня, не се люти.

Хотела се оказа детско общежитие, а стаите се оказаха за 4 и за 6 човека. Какво пък, това си е едно изживяване, да си припомним зелените училища, ученическите лагери, как бяхме млади и си купонясвахме с кеф. Не че сега не го правим, но някой хора са станали прекалено взискателни. Втората изненада беше това:

Ей че кеф! От кога не бях спал на двуетажно легло. Естествено се настаних на горният етаж, което донякъде се оказа грешка защото слизането от там в тъмното, след 14 бири, с мехур, който се опитва да се пръсне беше малко сложно. То и на трезво не беше от най леките задачи за трудносгъваем дебелак като мен. Коментара на Виктор за стаята беше - леле колко сперма се е изляла по тези легла. 

Красота, оригинално народно творчество създадено от по-младото поколение. Така нещата изглеждат съвсем истински.

Черешката на тортата от към организационни проблеми беше факта, че мястото, където трябва да ядем се намира в другият край на града. Предполагам че никой не успя да се възползва от храната, осигурена от организаторите. Аз лично намерих една прекрасна закусвалня, където за 130 динара си взимаш плескавица с диаметър малко над една моя педя, в погача и със салати. Това, мили другарчета няма изяждане. Хапнахме, пийнахме, преоблякохме се, време е да свършим малко работа. 

Преди нас на сцената имаше разни детски хорове

Дойде и нашето време

Струва ми се че ни харесаха. Даже награда взехме. 

След концерта последва кръчма, където бях впечатлен от цената от 100 динара за бутилка бира, а после купонясване пред общежитието. За компания имахме един македонски хор, много готини хора, с добро чувство за хумор, но почти не пиещи. Май нашенци се очертаваме най-големите пиянки на Балканите. Пяхме пихме и се веселихме до зори, ние пяхме нашенски фолклорни песни. Добре де, фолклорни си бяха. Пещерняшките мръсни песни са си фолклор, нали? Македонците си пяха техен фолклор. Красота.

На следващият ден проспах пеенето в църквата, ударих една разходка в Ниш и се засилих към София.

На тръгване установих че нивото на ATF масло в скоростната ми кутия е под минимума, поради което бях леко изправен на нокти през целият път, но се добрах успешно. Забавих се само заради една погребална процесия, към средата на пътя, впечатлен съм положително - погребението беше в съвсем малко село, процесията беше от 15-20 човека, но ги охраняваше полиция, които затвориха движението на международен път за половин час. Това е уважение. Истинско. На Драгоман качих двама младежи стопаджии, които бяха приключили цигарите и бяха тотално окапали от жегата, с което надявам се съм добавил едно малко плюсче към кармата си. 

Как се разходихме до Охрид

Уикенда, направихме една екскурзия във връзка с участието ни в хоров фестивал в Охрид. Фестивала мина нормално, със съвсем леки изключения, а Македония ми остави доста приятни спомени. Реално погледнато всичко беше ужасно. Пътищата, тесни, криви и неравни, но за това пък почти няма трафик. Ограничението на скоростта в населените места беше 60, но за сметка на това извън тях - 80. Местните цигари - евтини, но за сметка на това отвратителни. За почти всяко нещо можеше да се каже някакво НО - не видях цигани, но е пълно с албанци и така нататък.
След ставане в 4.30 сутринта и над 6 часа пътуване, след като се нагледахме на огромно количество ретро автомобили от типа на Reno 4 или Zastava Yugo, леко скапани от пътя успяхме да намерим хотела. Първо впечатление - голям хотел от соц тип, нормална рецепция, изглежда съвсем прилично. Регистрирахме се, взехме ключовете и се започнаха изненадите.
Хотела се състоеше от няколко корпуса, свързани с топла връзка, коридори, външни врати, стълбички - доста разчупено като за онова време, когато е строен. За удобство на туристите, половината врати бяха заключени, което превръщаше сградата в лабиринт, в който заспалият ми мозък отказа да се ориентира. След като натоварени с целият багаж намерихме стая номер 122 се оказа че ключа не става. Върнахме се на рецепцията, но рецепциониста ни заяви че е трябвало да отидем в отсрещната сграда. Чудно, нали точно от там се връщаме? Ами не, оказа се че сме минали през топлата връзка, следвайки табелките сочещи към различните номера стаи.
– Ще можете ли да ни покажете стаята, да не обикаляме като гламави?
– Лесно ще я намерите, в отсрещният корпус е.
Вече бях готов да си изразя мнението, за такова отношение към гостите на малкото сръбски, който знам, поради по-голямата изразителност на езика, като от дълбините на рецепцията се появи един дядо и каза че ще ни заведе.
Да стаята беше много лесна за намиране - трябваше само да влезем в съседният корпус, да се изкачим по едни стълби, да пресечем едно фоайе, да игнорираме табелката на която пише 100 – 130, да се изкачим по още едни стълби, след което да минем през един коридор. След като влязохме в стаята, забелязахме следи от женско присъствие под формата на две легла, които определено са били ползвани, несесери, кремове, мазила и каквото още се сетиш. Тъй като ми писна да разнасям сак с дрехи, раница, закачалка с официално облекло и лаптоп, зарязах всичкият багаж в стаята и отидох да се разправям на рецепцията.
– Стаята ни вече е заета!
– Ами да няма проблем, ще се настаните при тях.
– ?!?
– Ами да - нали сте двама.
– Да, но в стаята вече има две жени, стаята е тройка, ние също сме двама, нещо не ми излиза математиката?
В този момент рецепциониста осъзна странният факт че две плюс две прави четири, а не три. Тогава го осени мисълта:
– Добре ще ви дам друга стая.
Разгеле. За мое огромно учудване този път стаята беше наред.
Условно казано.
Изведнъж се задейства машината на времето и се върнах в осми клас, когато бях на зелено училище в хотел Рила в Семково. Добрият стар социализъм в пълната му красота.

Шкафче с радиоточка, бях забравил за тяхното съществуване.

Забележете, колко добре подбран цвят на плочките.

Приказно. Добре, за два дена нищо няма да ни стане, дай да си търсим хората. Тука хор няма, там няма, добре, време е за обяд. Намерихме едно прекрасно изглеждащо ресторантче, с интериор на рибарска тематика, приятно уютно... В такова място няма как да не готвят добре.

– Добър ден, имате ли рибна чорба?

– Не само пилешка.

– Добре, дайте една пилешка и едно Скопско.

Павката си поръча пица, което се оказа правилно решение.

След като си изпих Скопското и наченах един Златен Даб, пристигна пилешката ми супа, която представляваше самотно пилешко крилце сварено в разтворима супичка от пакет. За 150 динара. Добре, заведението влиза в черният списък. В последствие се оказа че разтворимите супи са силно популярни - храната в хотела ни се състоеше от разтворима супа (всеки път различна), пилешка пържола с гарнитура от сурогатно картофено пюре и зеленчуци от консерва, зелева салата и десерт. За закуска имаше вчерашен хляб, пастетче, мармаладче, резенче салам или кашкавал, и чай, който го помня от едно време от ученическите лагери. Ех, спомени, спомени, върнах се в ученическите си години. За музикалната част от мероприятието, няма да пиша, защото ми идват разни хейтърски мисли, единственото, което ще спомена, че обещаният Steinway изглеждаше така:

Още в София бях твърдо убеден че ще си забравя официалните обувки. Дори си оставих бележка с напомняне да ги взема. Е, познайте какво стана – забравих ги. Замислям се че ми трябват официални кецове, че текущите не се съчетават добре с риза и панталон.

На вторият ден направихме една туристическа обиколка на Охрид. Определено ми хареса – прекрасен град с много приятна атмосфера, хората не са напрегнати като тука, всичко е много спретнато и най-вече чисто.

 С известна доза местен колорит:

 Както всички знаем, куклата Барби е създадена в Македония

Хареса ми как в центъра мирно съсъществуват църквата и джамията

Обожавам такива тесни калдаръмени улички. Само да бяха ги забранили за коли. Едно от нещата, които отново ме върна в ученическите години, беше сергията, на която в кашончета бяха наредени обложки от компакт дискове. Също като едно време на площад Славейков. От всичките неща в центъра най-много ми хареса насипният сладолед, беше невероятно вкусен, както и работилничката за производство на хартия. Оказа се че имам пропуск в знанията си за този процес. Имам идея как е организирано промишленото производство, но никога не съм знаел как е протичало ръчното производство.

Тенхологията не е особено сложна за прилагане в домашни условия и се получава изключително ефектна хартия, ако искате да направите по-елегантни и оригинални покани примерно. Или да направите принт с Гутенбергова преса.

Охрид е много приятен и красив град, където определено си струва да отидете. Три дена са достатъчни да се разгледа практически всичко, което си струва да се гледа. А ако човек е решил да ходи на лов за ретро автомобили, улова ще е впечатляващ.

Другото, което ми хареса е че македонците са си запазили паметниците от времето на социализма. Всъщност не знам колко такива паметници е имало преди, но и сега забелязах няколко. Историята трябва да се пази. Не говоря За бруталните монументи и десетките хиляди паметници на вождовете на комунистическият строй. Ето примерно паметната плоча на Коста Абраш.
Стига толкова философия. Последното място, което посетихме бяха Билянови извори. На същата Биляна, дето платно белила на Охридското езеро.

Малко странно ми се стори че на това място има огромен ресторант и малък паметник, но явно там е традиция да се строят ресторанти на такива места. Някак си имаш чувството че енергията на едно такова място е погълната от доминиращата над всичко кръчма. Все пак съм хейтър на тема цивилизация и съвременна култура и определено предпочитам недокоснатата от човека природа.

За рисковете и хейтърите

Когато Иванчо казваше че клиента не е глупав и трябва да му се разяснят рисковете по проекта, всички казваха че клиента ще се уплаши и ще се откаже от проекта.

Когато Иванчо казваше че всяка една оценка на проекта е статистическа величина и има своят доверителен интервал, всички казваха че нивото на неопределеност е толкова високо че в никакъв случай не трябва да бъде показвано на клиента.

Когато Иванчо казваше че нямаме никакви основания да се надяваме че всичко ще мине по-добре от колкото в предишният провален проект, всички казваха че ще работят в пъти по-ефикасно, защото са си извадили поуки от провала и са натрупали достатъчно опит за да не повторят предишните си грешки.

Когато Иванчо казваше че имплементирането на нова технология в проекта първоначално рязко ще смъкне производителността на екипа и на доста по-късен етап, ако имаме късмет ще я повдигне леко, всички казваха че известният гуру в блога си обещава че технологията ще помогне проекта да бъде реализиран два пъти по-бързо.

Когато Иванчо казваше че екипът трябва да бъде мотивиран да постигне най-добрите възможни резултати, но трябва да бъдем готови за най-лошите, всички казваха че залагането на риска в оценките разпасва екипа и оправдава лошата работа.

Когато Иванчо казваше че да се надяваш на късмета си е все едно че да не държиш пожарогасители в киносалон, всички казваха че екипа трябва да се фокусира върху това да успее.

От тогава Иванчо е известен като хейтър и трабълмейкър, а хората които работили по 60 часа на седмица и издали проекта с половин година закъснение, два пъти превишавайки разходите за труд по него, се прочули като герои.

Защо в Исландия няма революция

През Ноември 2008 година, разказах на читателите за удивителното превръщане на миниатюрният остров наречен Исландия с население колкото половин московски спален квартал (малко над 300 000 жители) в един от най-големите световни хедж фондове (дрязгите на Локи).

Исландия стана първата европейска държава, настъпила мината на световната криза. При това, характерното е че причините за местният колапс изобщо не са свързани с The root of all evil – многопластовите ипотечни деривати. По-нататъшното развитие на събитията в континентална Европа, само потвърди хипотезата за системният характер на световната криза, тъй като проблемите на суверенният дълг са доста далеч и от CDO/MBS1 и от кредитно-валутният арбитраж пречупил гръбнака на Исландия.

От паметните събития през 2008, когато в продължение на една седмица се изпариха трите най-големи исландски банки - „Глитнир“, „Ландисбанки“ и :Кауптинг“ минаха три години. Признавам си, даже през ум не ми минаваше това че след като основателно му накъсаха струните и разпориха барабаните, исландският оркестър ще е в състояние да засвири някаква смислена мелодия. Предчувствията ми косвено се потвърждаваха от пълното информационно ембарго, което световните мас-медии наложиха на Исландия след 2008 г. Няма повече такъв остров и точка по въпроса!

И изведнъж гръмна бомба. Първо някъде из дебрите на италианските регионални радиостанции се появи специализирано предаване, за което като че ли никой преди това не беше чувал. След това в забравеният от бога портал на „Южноафриканската информационна служба на гражданското общество“ ( sacsis.org.za) се публикува статията на някоя си Дина Страйкър със сензационното заглавие „Защо Исландия трябва да бъде в новините, но там я няма“. Новината мигновено се пръсна в tweeter, а след това я преведоха на едва ли не всички съществуващи езици, донасяйки до съзнанията на милионите изстрадали световната финансова криза и жадуващи справедливост обитатели на планетата Благата Вест.

Благата Вест обявяваше че разбирате ли, в Исландия е имало революция!

Тука трябва да се цитира цялата статия, google it.

Ама че работа, си помислих и се нахвърлих да изучавам първоизточниците. Представете си учудването ми свързано с това че картината на исландският живот, така красиво нарисувана от Дийна Страйкър, няма ни ни най-малката връзка с реалността. Бих разбрал ако ставаше дума само за фактологически небрежности, които бяха посочени практически веднага не само във форумните коментари към статията, но и в централната исландска преса. Статията е написана по такъв начин че споменатите в нея факти далеч не са взети от въздуха. Съвсем не. За основа са взети реални факти и съзнателно са били променени, съвсем козметично. Там нещо е било намалено, тука цифрата е точна, но е приписана към съвсем друг факт, там цифрата се променя до неузнаваемост, а най-важното – акцентите в реалните събития са наместени по такъв начин че се създава съвсем противоположна на действителността картинка.

Даже бих казал че информационното творчество в статията на Дийна Страйкър следва толкова точно шаблоните на социалната митология, че не ми останаха никакви съмнения за това че дезинформацията е целенасочена. Изведнъж ми се прииска да разбера на кой му е потрябвало да пуска исландската „бомба“ в световното информационно пространство и най-вече с каква цел? Тези проучвания ще споделя с читателите си.

Статията на Дийна Страйкър, взривила света и подарила надежда на страните „Прасенца“ (ироничното наименование идва от абревиатурата PIGS – Portugal, Italy, Greece, Spain) е съставена по такъв начин че от пръв поглед се виждат следните фактологични нелепости:

Исландия не е член на Европейският Съюз и никога не е била.

През 2003 външният дълг на Исландия не е бил 200 пъти над БВП, а през 2007 не е бил 900% от БВП

Исландия не е обявявала фалит нито през декември 2008, нито по-късно, и въобще де факто за никакъв фалит не може да се говори.

Премиерът Хорде е водил преговори с МВФ за 2.1 милиарда, а не милиона долара, а след референдума през март 2010 никакви кредити на МВФ не са били спирани.

И така нататък до безкрай. Списъкът на фактологичните грешки и нелепости в не приведената тука част от статията е наистина неизчерпаем. Създава се впечатление че статията е скалъпена много на бързо, като фактите са взети от въздуха и нито един детайл не е бил проверен.

Достатъчно е да се запознаете с биографията на автора, за да се откажете от „небрежната“ версия за създаването на статията. Дийна Страйкър е родена във Филаделфия, но веднага след края на Световната война родителите и заминават за постоянно във Франция. Тя работи като кореспондент на Франс Прес в Рим, след това заминава за Куба, където взема интервюта от Фидел Кастро и неговите сподвижници. Следващите 6 години от живота си Дийна прекарва зад желязната завеса. Точна информация няма, но е известно че Страйкър е посещавала и Съветският Съюз, и страните от източноевропейският блок. След тези загадъчни скитания тя се завръща в родна Америка през 70-те, където след като завършва обучението си в Масачузетският университет, започва работа в държавният департамент. През 1981 Страйкър отива във Франция за да работи над книгата си за падането на Берлинската стена и разпадането на СССР, да точно така, 10 години преди тези събития. Задържа се в Европа 20 години. През 2000 година се завръща в САЩ и започва да пише мемоари.

Госпожа Страйкър несъмнено е дама на преклонна възраст, но да заподозреш жена с биография на професионален шпионин в невнимателност към детайлите, непростителна даже за чиракуващ журналист, е меко казано невъзможно. От моята гледна точка всичките така наречени „фактологични нелепости и грешки“ в статията за Исландия представляват хладнокръвно пресметнат елемент за психологическо въздействие.

И разбира се стотици и хиляди читатели захапали стръвта, допринасяйки за лавинообразното разпространение на статията, със стотиците свои възмутени коментари и така дребните фактологични грешки само способствали за вирусното разпространение на статията в Интернет.

Исландският кьорфишек бързо стига и до ушите на една друга известна личност – канадската социална активистка и антиглобалистка, автор на бестселъра преведен на 28 езика „Шокова доктрина: Изгревът на капитализма на катастрофите“, Наоми Клайн, която хвърля сензацията в tweeter. Наоми Клайн има 93000 последователи в tweeter и за няколко дни те правят „исландската революция“ достояние на всички медии. Тъй като на Наоми и посочват доста неточности е статията, тя в последствие се разграничава от нея, но вече е късно, новината тръгва на разходка по света.

Както виждате, анализа на техническата реализация на операцията „Исландска революция“ ни демонстрира най-новите постижения на вирусният маркетинг, които предполагат осъзнано внедряване на „бъг“ в дискусията, способстващ за генерирането на коментари и следователно за по-интензивното разпространение спрямо един идеално издържан неутрален текст.

Обсъждането на статията на Страйкър пред очите ни еволюира по един вълшебен начин – от масово неприемане и осъждане на очевидните грешки към не по-малко масовите призиви – споделяйте и разпространявайте, не обръщайте внимание на дреболиите, а се съсредоточете върху смисъла на статията – революционното нежелание на исландският народ да играе по свирката на МВФ, глобалистите и тайните агенти на NWO. Купона наистина се получава грандиозен, тъй като грешните дефиниции, като „Исландия – член на европейският съюз“ и объркването на милионите с милиарди окончателно отклоняват вниманието на читателите от събитията в статията: референдума, новата конституция, отношенията между Исландия и МВФ. Читателите така се засилват да търсят „правописните“ грешки, че банално пропускат да съпоставят описваната картинка с реалността.

А реалността се оказва не само много по-прозаична, но и абсолютно противоположна на това, което описва Дийна Страйкър . Ако читателите се интересуват от предисторията на есенната криза през 2008 г и подробностите за еволюцията на финансовата афера, в която Исландия съзнателно се потапя от 2003 г. бих ги препратил към „караниците на Локи“ А ние ще подхванем събитията от момента в който ги оставихме преди 3 години.

И така, три исландски банки в прав и буквален смисъл премятат 300 000 вложители от Великобритания с 5 000 000 000 евро, и 125 000 вложители от Нидерландите с 1 700 000 000 евро. Схемата се построява на основата на примитивният валутно-кредитен арбитраж: основната стратегия на исландското правителство за регулиране на вътрешният финансов пазар е inflation targeting, строг контрол над инфлацията чрез манипулиране на лихвите по банковото рефинансиране. Тази тактика е позната на практически всички европейски държави и се състои от следното: в началото на всеки отчетен период се определя (с помощта на финансов модел, разбира се) размера на инфлацията, след което се коригира кредитната лихва: ако реалната инфлация стане по-висока от „целевата“, процентът се повишава, ако стане по-ниска – се понижава.

В резултат на тези действия лихвеният процент в Исландия съществено надхвърлил общоевропейските. От това се възползвали „Глитнир“, „Ландисбанки“ и „Кауптинг“: те предложили на англичаните и холандците 5 до 6 процента годишна лихва за влогове, което е около един и половина пъти повече от колкото предлагали местните банки, събрали една купчина паунди и евра, конвертирали ги в крони и ги депозирали в Исландия където по местните условия е трябвало да получават лихва между 10 и 18 процента. С парите от тази дребна разлика храбрите викинги решили да пируват.

Характерно е че всичките влогове на граждани на Великобритания и Нидерландите са били гарантирани от Tryggingarsjóður, исландският държавен фонд който гарантира депозитите и инвестициите. В последствие финансовият министър на Великобритания Алистър Дарлинг дава публична гласност на преговорите по телефона с исландският финансов министър Арни Матиесен, в които викингът се кълне в гаранциите които неговата страна дава за чуждестранните влогове.

Тъй като размерите на исландският кредитен пазар се оказват десетки пъти по-малки от натрупаните зад граница дългове (много учудващо, нали), в началото на лятото валутно кредитният арбитраж заминава по дяволите, доходите от лихвите получени в страната, даже отчитайки разликата в процентите престават да покриват задълженията пред вложителите от Великобритания и Нидерландия. Малко след това балонът надут от авантюрната тройка се пука и управлението на банките през 2008 г. отива в държавни ръце.

В този момент Давид Оддссон, един от ръководителите на централната банка на Исландия заявява в интервю че „Държавата няма намерение да плаща дълговете на частни банки, които са проявили дребно безразсъдство“. На фона на тези изявления и имайки предвид че средствата на гаранционната агенция на Исландия не достигат само около 120 пъти сумарните задължения на „Глитнир“, „Ландисбанки“ и „Кауптинг“, правителствата на Великобритания и Нидерландите замразяват всички активи на исландските банки на територията на страните си.

Тези събития застават в основата на исландският мит за подлата експлоатация на малката, но горда нация от лешоядите на NWO. За начало се пуска слух за изключително частната същност както на трите банки, така и на гарантиращият активите им Tryggingarsjóður. Нито едното, нито другото не отговарят на истината.

„Глитнир“, „Ландисбанки“ и „Кауптинг“ не само се явяват системообразуващи структури на исландската икономика и осигуряват работа на половината Рейкявик, но и са съвсем тясно свързани с държавните структури и държавните чиновници от най-висок ранг. Колкото до Tryggingarsjóður, то „частната гаранционна агенция“ е създадена с отделен закон на Алтинг, местният парламент.

Всички последвали събития, включвайки двата референдума, проекта за нова конституция и „революцията“ която представлява стихийни демонстрации на исландци изгарящи макети на банкери, се пораждат от нежеланието на страната да изпълни обещанията си и да върне парите на чуждестранните вложители. Седем години 300 000 исландци от малко до голямо участват в разграбването на парите на европейските вложители, строейки нови къщи, купувайки си нови коли, пътешествайки по топлите страни, вземайки преференциални кредити в евро и влагайки ги в крони. Точно този факт е отразен в обърканите цифри на Дийна Страйкър – 900% не е размера на дълга на Исландия по отношение към БВП, а обемът на активите събрани в чужбина от главните вълшебници сътворили исландското национално щастие – банките „Глитнир“, „Ландисбанки“ и „Кауптинг“.

Разбира се, при такава диспропорция между скромните възможности на исландската икономика и събраните от вън дългове, за никакво реално изплащане и дума не може да стане. Великобритания и Нидерландите са много добре запознати с този факт и за това предлагат на Исландия кредит, за покриване на задълженията пред частните вложители. Съгласно „революционният мит“ гордият остров е показал среден пръст на мъгливият Албион, но това разбира се не е така.

Вече три години Исландия играе на неприличен покер по следният сценарий:

Парламентът утвърждава схемите за погасяване на международните задължения, след което президентът отказва да ги подпише (това го играят вече два пъти!).

На следващият етап се провежда референдум, също така 2 пъти, на който исландците дружно заявяват „НЕ“ (първият път 93%, вторият 60%) на плащанията по дълга.

Премиера (първо единият, а после и другият) изразява дълбоко съжаление по повод нежеланието на неговият народ да се държи цивилизовано и назначава нов кръг на преговорите.

През това време Исландия благополучно използва парите на МВФ, Великобритания, Нидерландите, скандинавските държави, Германия и Русия, въпреки противоположните твърдения на Дийна Страйкър, за стабилизация на националната си валута и за извеждане на икономиката си от кризата, която икономика се е лишила от основният си източник на доходи – пиратските набези в чужбина, предприети от родните банкери викинги.

За капак на всичко Исландия се опитва със всички сили да влезе в европейският съюз (въпреки противоположното твърдение на Дийна Страйкър) предполагайки че под общият чадър ще може да получи още по-преференциални условия по кредитите си. Въпреки че тези условия дори в сегашният им вариант изглеждат неправдоподобно щадящи – разсрочване до 2046 г., с предоставяне на заемни средства за погасяване на задълженията при 3% годишна лихва.

И този срамен фарс се опитват да ни представят като благородно-революционен „отказ да се подчиняват на чуждестранните интереси“, а народите на Гърция, Испания, Италия и Португалия са призовани да последват исландският пример. Кой ли има нужда от такава провокация?

Първото за което ми хрумва – група побеснели антиглобалисти, готови да се хванат за сламката само и само да организират безредици на улиците в духа ха веселата анархия. Тази версия, обаче е прекалено правдоподобна за да е истина.

Остава следният вариант – мита за „исландската революция“ и опитите да се подтикнат народите на страните PIGS към дестабилизиращи действия (като атинските боеве от миналото лято) са изгодни само на една група другари: тези които държат кредитно-дефолтните суопове върху суверенните дългове на неблагополучните държави. Има такива суопове за стотици милиарди евро, и заради това за създаване на дефолтна ситуация е достатъчна всяка една дреболия, дори само такава профанация, като революцията на малък, но горд островен народ.

Забавното е че основните андеррайтери, както и държатели на CDS върху суверенните дългове в Европа са съотечествениците на Дийна Страйкър – американските банки. Интересна се получава комбинацията, нали?

Статията е преведена от мен. За съжаление изгубих линка към оригинала. 

Планината на кентаврите, Агиос Кириаки.

Една от любимите ми книжки, като малък беше "Митове и легенди за съзвездията". Това беше най-достъпният сборник с древногръцка митология, поне за мен. Препрочитах я доста пъти и в главата ми останаха подвизите на Херакъл (или Херкулес, който, каквато транскрипция предпочита) историите за боговете, за Минотавърът... Последваха Илиадата и Одисеята в училище, та главата ми се напълни с разбъркани древногръцки приказки. Когато почнах да обикалям по северна Гърция, някак си не правих връзка между мястото и историята, но в момента в който тръгнах да обикалям по централните и южните части на страната, историите и местностите почнаха да се намесват.
Последната разходка която направих беше до Пелион, планината дом на кентавъра Хирон, останал в митологията като възпитател на Ахила пелеев. О музо, възпей ти тоз гибелен гняв... нали се сещате, осми клас в самото начало. А самата планина е наречена на името на Пелей. Замислям се че е крайно време да си припомня малко тази част от литературата, но пуста липса на време за четене.
Пътуването до там е леко и приятно - след като се премине през ужасът между Дупница и Серес, следва магистрала, на която е хубаво човек да си приготви петнайсеттина евро за пътни такси, после се минава през Волос, където е хубаво човек да има навигация, защото пътят минава директно през центъра на града, а трафика е малко натоварен и човек няма много-много възможност да се оглежда за табели. Пристигнахме във Волос в четвъртък в 5.30 сутринта. За мое огромно учудване имаше страшно много отворени кафенета, бензиностанции, закусвални и всякакви други необходими места, а трафика беше започнал да става леко натоварен. Примерно като в София към 11 сутринта в почивен ден. До тук с митовете за мързеливият гръцки народ. След Волос пътят минава през редица села, които са плътно долепени едно до друго и градското каране, с минаването през града е сумарно около 30 км. Малко повече от колкото да пресечеш София от край до край. Като свършат селата, започва планината, прекрасен проход, подобен на Троянският, но малко по-дълъг, някъде само около 70 километра. След едночасово каране по мокри и засипани с пясък на места пътища, след няколко поднасяния и много сработвания на ABS-a, почти успявам да отпусна отбивката за Агиос Кириаки. Пресичаме планината и пред нас се разкрива морето. След няколко завоя стигаме едно чакълено плажче с малък спретнат паркинг. Табелата на паркинга гласи: "Уважаеми гости, във селото няма място за колите ви, моля оставете ги тука". Буквално с наркомански тремор в ръцете вадим въдиците, връзват се поводи, карабини, разопаковат се кутии с примамки и се почва.
Първите трийсеттина минути не се случва нищо, като се изключи факта че вали един приятен дъждец и духа. Е, поне вятъра не духа в най-кривата посока. Както си бях застанал на едни камъчета и си мятах, чудейки се дали след цяла нощ шофиране, кафета  и редбули вестибуларният ми апарат все пак ще ме предаде и ще цопна във водата, изведнъж получих рязко събуждане. Под формата на кълване. Познатият рязък удар с моменталното потегляне надолу, на десетина метра от брега, е ясно какво ще е дай да го извадим на плажчето от страни, упс рибата е на брега, но съдържанието на едната ми кутия с воблери е изсипано между камъните, тъй като под въздействие на адреналина успях да я сритам.
– Яворе, бързо идвай на моето място, че се въртят рибки, докато аз откачам и си събирам разпиляните такъми. Така и не разбрах дали съм успял да събера всичко, ако не, здраве да е, не усетих да ми липсва нещо особено ценно.

Маятико в Гърция, Ричола в Италия, Амбърджак на английски, май само ние си нямаме думичка за този рибок, гонещ килограма. Воблера е Lucky Craft Flash Minnow slim 153 цвят Sexy Geisha Queen. Двайсеттина минути по-късно извадих братчето близнак на първото маятико, след което последва половин час без пипане, но за сметка на това дъжда се засили. Колективно взехме решение да ходим да търсим квартира.
Селото изглежда като излязло от приказките - тесни калдъръмени улички, спретнати къщички,, всяка с различни цветове, много цветя, лимони, мандарини, портокали, грейпфрути, къде цъфнали, къде вече узрели. В първият магазин никой не говореше английски, пред таверната един чичко ни предложи квартира само за 50 евро в местният 4 звезден хотел, който бил на 200 метра от пристана, които 200 метра се оказаха километър и двеста в последствие, но във хоремага намерихме нашият човек. Картинката във хоремага беше съвсем мила и родна, в десет и половина сутринта народа кротко си пиеше ципурото, дори единият дядо пиеше бира, която не е особено любимо питие на местните. Шефа ни заведе до съседният хоремаг, където първо си сипа пълна чаша от една от бутилките зад тезгяха, удари на бързо половината, след което почна оживено да дискутира за нашият проблем с местните. Прозвъняха се няколко телефона и ни казаха - чакайте. След малко дойде една баба с която успяхме да постигнем споразумение за 35 евро на вечер за тримата. Тя ни показа квартирата и каза че няма никакъв проблем да паркираме колата отпред. Е, да, ако бях дошъл със смарт определено нямаше да е проблем. Всъщност и форестъра можеше да паркира там без никакъв проблем. Дребната подробност беше че нямах абсолютно никакъв шанс да взема завоя към къщата. Не че не се опитах. След дълго маневриране почти успях да заклещя колата между оградите, опитвайки се да взема завоя, та благоразумно се отказах, с мисълта че дори да успея в едната посока, нищо не е сигурно за пътя на обратно. Пренесохме багажа на няколко курса, направихме си по нещо за хапване на бързо, да е жив и здрав Явор че се сети да вземе тостер. След като се настанихме и оправихме багажа, заседнахме да пием уиски и бърбън и да чакаме дъжда да спре. Е, дъжда не сподели нашето мнение практически до края на престоя ни. След обяда излязохме да помятаме за един час, та да подгизнем окончателно, към 4 часа се прибрахме, аз реших да си опъна гърба за малко на леглото...
И се събудих в 7.30 сутринта. След като закусихме човешки, пихме по едно кафе и си теглихме по един душ нападнахме вчерашните места. Аз не отбелязах нито едно пипане, но Явор записа един прекрасен паламуд малко под 2 кг.
Към обяд се преместихме до фара, като преценихме че пред най-крайната точка на планината имаме по-сериозен шанс да заковем някоя от мигриращите риби. Всичко беше прекрасно, дори не валя особено много, като се изключи вятърът, който духаше ту странично, ту леко насрещно. Прекрасни условия за риболов. Е, за разнообразие към вятърът клонящ към щорм се добавяше и малко дъжд от време на време. ПО едно време чух Явор да вика, засилих се и какво да видя - двуметров средиземноморски тюлен плуваше на няколко метра от брега.

Ха честито мили другарчета, риболова ни беше до тука, в следващият час тука живо пиле няма да прехвръкне. Крайният резултат от деня беше изцяло в полза на Явор - аз се бях занулил, а той беше с два паламуда и две маятика. Вечерта допихме уискито, аз безуспешно се опитах да хвана някой друг калмар, но на два пъти извадих само пипала.
В събота сутринта атакувахме на бойното поле двайсеттина минути преди изгрев слънце. Поради това че дъжда не си беше направил труда да спре, реших да не нося фотоапарата. Получи се класическа ситуация. Малко преди изгрев слънце сефтосах един Tackle House K-ten с паламуд към 2.2 кг, малко след това извадих маятико 1.2 кг, най-голямото ми до момента. Рибката беше решила да ми създаде малко емоции, тъй като беше захапала задната тройка на воблера, след което се беше зашила за предната точно по средата на тялото си. Та тамън се уплаших че вадя 4 кила лаврак, а то какво се оказа. Към 9 и нещо, решихме че е време да се разходим към фара.

Колкото и странно да звучи дъжда почти беше спрял. От време на време прокапваше, но беше предимно сухо. Добре де, не точно сухо, просто вече не валеше безспирният унил есенен дъжд. Което беше и най-странното вятър почти нямаше. Добре де, имаше, но ни беше в гръб и планината правеше завет. С две думи идеални условия за риболов. Или идеални условия човек да се капотира. Няма значение, важното е че условията бяха идеални. 

Разни корабчета си хвърчаха насам-натам, ние си замеряхме морето с високотехнологични железа и пластмаси и в един момент, опа, изненада

Най-дребното паламудче от началото на сезона. Тамън се бях уплашил че този сезон ще ловим само кандидат-туруци около двата килограма и няма да има материал за сашими. 

Кръв и насилие да има, това определено се котира в наше време. Заловената рибка ни даде някакви надежди и с подновен ентусиазъм продължихме да ръкомахаме. 

Естествено без особен успех. Поне времето позволи да се поразсъблечем малко и о чудо - дори се показа някакъв намек за слънце. Единственото, което внасяше разнообразие бяха разните плавателни средства, които минаваха покрай нас.

Местейки се, намерих една доста удобна точка за мятане, но това, което ме смущаваше, беше че скалата от лявата ми страна образуваше нещо като козирка, леко влизаща под водата, и да естествено точно там ми удари едно маятико, което веднага се навря под козирката и се залости под нея. Усещайки как влакното ми се триеше в ръба на скалата, вече бях отписал и рибата и примамката, тъй като Явор малко преди това беше направил подобен трик. Извиках Явор да ми подаде кепа, след което смело скочих във водата, тъй като и без това обувките ми бяха мокри. За мое огромно учудване успях да откача влакното и да изкарам рибата. Изкарах невероятен късмет - бях успял да вдигна рибата достатъчно високо и в скалата се е триел флуор-карбоновият повод, а не плетеното влакно, което щеше да се претрие за няколко секунди.

Ето така изглеждаше повода в последствие:

Другото нещо, което ме беше спасило, беше сюнгерът, за който се беше закачила една от тройките на воблера, фиксирайки маятикото неподвижно до момента в който не се намесих с кепа. Съчетание на правилни действия и голяма доза късмет да го кажем. 

От този момент насетне не последва нищо интересно.

Вечерта се оказа че всички удобни места за риболов в района бяха заети от гърци, разпънали десетки дънни въдици, на пристанището беше лудница и народа постоянно оплиташе и си вадеше въдиците, вечерният риболов ни донесе едно бебе калмарче и изобщо ситуацията беше трагична. 

Рано сутринта времето се беше оправило, облаците се бяха разредили, нямаше вятър, а мястото, където бях хванал основната част от рибите си беше освободено. Перфектно съчетание на обстоятелствата. Абсолютно перфектно да завърти човек едно капо. Както и стана. А по пътя обратно времето от типична мрачна есен се трансформира към практически лятно. Е, нормално, такъв ни е късмета.

Пак ще се върнем, да вземем реванш.