Делтата на Дунав, първо ходене.

Какво нещо е човешката памет. Със сигурност не си спомням какво съм правил в офиса преди две седмици, определено ми се губят подробности от личният ми живот през последните година-две, но Делтата от преди 4 години я помня така сякаш съм бил там вчера. Като всяко хубаво нещо, това пътуване се осъществи съвсем случайно. Инициатор беше Камен, който тогава не познавах лично, който пусна съобщение във форума с въпрос на някой ходи ли му се до Делтата. Тъй като тогава бях щастлив ерген, без някакви сериозни ангажименти се навих почти моментално. Това пътуване беше първа проява на тежкото заболяване наречено каякарска лудост. Преди това почти не бях пътувал в чужбина, изключая Гърция и бях много уплашен от преспективата да се озова по средата на дивото в непозната държава, където се говори език от който нямам грам понятие. В последствие това ми стана любим спорт. Преди да замина направих някакви проучвания за терена, местата, необходимите документи, които в последствие се оказаха напълно неверни. Но стига предистория, да започна с историята. Една прекрасна съботна сутрин натоварих багажа на колата, опс, сутрин ли казах, по-скоро беше към обяд, след което се наложи да взема това-онова на заем, като тези разходки ме забавиха допълнително в София. Около 4 часа следобяд успях да тръгна от града и поех по дългият път към Исперих. Уравнението беше изпълнено с много неизвестни - като се започне от човека, с който щях да пътувам, който го познавах задочно от форуми и фейсбук, продължи се през маршрута, ваденето на документи и не на последно място тоталната липса на идея къде точно в четирите хиляди квадратни километра Делта искаме да стигнем. Опасенията за спътника ми се подклаждаха от факта че той ми каза че е на сватба, но когато пристигна в Исперих ще дойде да ме посрещне на входа на града с колата. Някак си не можех да си представя сватба в провинцията, която да не е съпроводена от зловещо напиване на пълният състав от гости. А след това посрещане с кола в полунощ? Звучи ми леко безотговорно. Както се оказа абсолютно всичките ми опасения за Камен се оказаха напразни - той се оказа невероятен човек, който за мен е чест да смятам за свой приятел. Вечерта в Исперих мина под надслова на умората от цяла вечер шофиране, подкрепена от неразумно количество алкохол, като закономерният резултат беше събуждане рано, рано в час който в англоезичните държави се означава вече като PM.
Лежерно натоварихме всичкият багаж, и полека потеглихме към Румъния.

Не знам защо, решихме да минем през Кардам. Може би генетично наследеният наследеният балкански страх и недоверие към непостоянната инфраструктура, като ферибот, примерно, ни накара да минем по суша. Пътят Исперих - Кардам - Констанца - Тулча отнема около 2 пъти повече време от колкото минаването през Силистра, както и пътищата в тази част на Румъния са доста по-неприятни, но тогава още не го знаехме. Почти веднага след като минахме границата ни спря гранична полиция, като граничният полицай отказа да говори на език различен от румънски. След като ми провери всички документи, почна да ми сочи каяците и да казва "....проблем... Германиа - но проблем, Булгариа - но проблем, Романиа - проблем..." Замислих се и реших че има нещо против това че каяците стърчат на около 70 сантиметра зад задният габарит на колата. Извадих една червена тениска, вързах я отзад, след което се натъкнах на усмивката му и думите - "Романиа - но проблем". Лека по лека стигнахме до Тулча - столицата на Делтата. Тръгнах да разпитвам за рибарски магазини с идеята да получим някаква достоверна информация за положението с риболова, необходимите документи и евентуално транспорт до хубава точка и гид. Това се оказа доста сложен проблем в неделя следобед. Все пак успях да намеря англоговорящ продавач в рибарски магазин, след около два часа лутане, който ме информира че лицензи не се изискват особено много, а ако все пак някой ни провери, може да му платим на място.
- Is this legal? попитах аз?
-Yes, sure.
Хората явно не останаха много доволни от това че не си купихме пиявици и попови прасета, но ни пожелаха наслука, а ние отидохме да търсим място от което да пуснем каяците.
Стандартната процедура в Тулча е да си оставиш колата с колесаря на паркинга, след което обслужващият персонал на хелинга ти пуска лодката на вода, товари ти багажа и те катери на лодката, срещу съответната сума, а колата остава на платен паркинг, докато не се върнеш от риболов. Това се оказа абсолютно безсмислен разход, защото за да пуснем каяците от хелинга ни чарджнаха сума достатъчна за пускането на морска яхта от него. Опита се трупа с излишни разходи, факт.
След като си натоварихме багажа по каяците, те станаха практически неповдигаеми но някак си успяхме да се изтъркаляме във водата в светлината на залязващото слънце. Предстоеше ни едно дълго пътешествие и първата вечер решихме да гребем по тъмно. Слънцето залезе почти веднага след като се пуснахме на вода, но в последните минути светлина видях крайбрежните горички след Тулча и се зачудих дали те не са по-подходящото място за приводняване. Лека по лека се пускахме надолу по течението, подминахме няколко закотвени кораба и след като преценихме че сме изминали достатъчно път се настанихме за нощувка. На следващият ден ни предстоеше да намерим входа на Сулинският канал и да се пуснем по него. Силно се зачудих на дискотечните светлини мигащи в небето, но на следващият ден те ни дадоха ориентир - мигащите червени лампи означаваха далекопроводите, които тръгваха от вятърните електростанции. Последва вечеря и сериозна дегустация на бърбъна, който непредвидливо бях взел в количество само две бутилки. Оказа се глупава идея а) да носиш стъклени бутилки и б) да подцениш каякарската глътка след дълъг ден.
Сутринта се събудихме свежи и отпочинали и се заехме да издирим къде точно сме се озовали през нощта. Камен беше разпечатал и ламинирал топографски карти на руският генщаб, които въпреки ужасно дребният мащаб се оказаха много по-точни и подробни от румънските карти на месността.

След закуската, която се състоеше от нудълси, салата, кафе и бърбън успяхме да разберем къде се намираме, като за наше учудване се оказа че сме подминали Сулинският канал с няколко километра. Какво са няколко километра за нашего брата - изпълнени с енергия рипнахме нагоре по течението, спирайки да ловим на интересните места, с променлив резултат, колебаещ се между нула риби и никакво кълване.
Малка историко-географска справка. В началото на миналият век на европейските мореплаватели им е писнало да въртят тегели по дунавските меандри, след което един куп умни глави се събрали и проектирали един канал, който тегли права черта от морето, където възниква град Сулина до малко преди Тулча.
Карането на каяк по Сулинският канал по идея се доближава до карането на велосипед по Цариградско шосе в централното платно. Трафика в канала е доста натоварен, като се почне от рибарските лодки тип "тутраканка" с двигатели между 20 и 40 конски сили и, забележете, газови уредби, мине се през луксозни лодки с туристи с по два двигателя от 200 или 250 коня, продължи се с "Комети" на подводни криле и се свърши със съвсем истински океански кораби, запътили се към корабостроителницата в Браила. Предвид това че канала е изкуствен, т.е. доста тесен, а бреговете му са укрепени с камъни тип "буна" и навика на румънците да карат задължително на пълна газ, пътуването ни с претоварени каяци определено се насити с емоции. На първият полегат пясъчен бряг, който видяхме имаше малка група румънски рибари, опънали... след 65-тата дънарка се отказах да ги броя. Според мен определено целта им беше да спортуват, тъй като от време на време наблюдавах спринтове на по-50-100 метра до някоя въдица, която условно кълвеше. Че и май вадиха дребни платички.

По някое време реших да съвместя полезното с приятното, иначе казано сглобих една въдица и пуснах един воблер зад мен.

За учудване извадих два распера, за които Камен каза че никой от дунавските рибари няма да ни повярва, ако кажем че сме вадили распери на тролинг. Маршрутът ни беше изпълнен с прекрасни гледки на дивата и не чак толкова дива Делта.

Предвид скоростта ни на придвижване изглеждаше напълно реално на следващият ден да стигнем до Миля 23. Точка възпята от българските шаранджии.
 преди официалната отбивка, която видях на картата, спряхме за почивка и разузнаване в село Горгова. Когато акостирахме, видяхме един младеж да излиза от близкият канал и да се насочва към пристанището с лодка от която стърчаха въдици. За наша радост младежа се оказа англоговорящ и ни даде някой основни насоки.
В езерото Фуртуна рибата капризничала и кълвяла само на това - показва нещо като дропшот монтаж, но със жива рибка.
Всеки един от местните с радост ще ни закара 20 км нагоре по течението до Тулча, но да не очакваме да ни вземат по-малко от 500 леи (около 240 лв)
Всеки ден, към 7.15 сутринта минава шеф?, който няма проблем да ни качи лодките и ще ни излезне около 10 пъти по-ефтин.
Лятото на Фуртуна щуката взимала на изкуствени примамки (показва един типично пъстървов воблер на Рапала в цвят балканка) но сега не ще.
Риболова на щуката е най-силен през август, но тогава има пълчища човекоядни комари.
Благодарихме му за информацията, след което се насочихме към местният магазин да попълним запасите.

На въпроса ми дали продават цигари магазинерката ме погледна с поглед, предназначен да изпепели някой данъчен инспектор, но след като ни чу да си говорим на чужд език, а и явно четейки дрес кода ни (неопрени, сухи костюми, спасителни жилетки и внушителен DSLR фотоапарат на врата ми) прецени че не сме от митническите власти и отвори чекмеджето под тезгяха да покаже с какви цигари разполага магазина. След като задоволих наркоманските си страсти, дойде ред на антидепресантите.
- Excuse me, did you have brandy?
- No we did not.
Погледа ми се плъзва по витрината и се закача на бутилката Джак, с етикет отговарящ на около 80 лв български пари. Отчаянието се изписва на лицето ми... след което Камен демонстрира че не напразно е живял в близост до Румъния
- Цуйка?
- Of course we have tsujka, how much did you want?
Здравият разум надделява над ентусиазма
- Half... uuuhhh, no, one liter.
- Ok, but you must know that this is very strong drink!
Последната реплика се раздава на фона на дегустацията ни на местната ракия
- Камене, виж те можели да правят читава ракия, само че е малко слабичка
– Дай да пробвам, да не е лоша.
Пред кръглите, като чаени чинийки очи на продавачката, четвърт от първата половинлитрова бутилчица от фанта изчезва в гърлата ни.
– Excuse me, where are you from?
- We are from Bulgaria.
-Oh, ok, I though you were germans...
Явно информацията за произхода ни успокоява народа в магазина че няма да припаднем на момента от алкохолна интоксикация, а ние продължаваме към заветната Миля 23.
След като отбихме в канала от който беше излязъл младежа, споделил ни така ценната информация, се разходихме по няколко "странични улички"

 и усетихме че първо, течението е леко неприятно и насрещно и второ след малко слънцето ще залезе та е време да си намерим място за спане. Акостирахме до една biurd watching вишка, опънахме лагера и довършихме запасите от бърбън.

Сутринта Камен ме изпревари със ставането и докато се разправях със закуски и кафета набързо удари няколко распера.

Продължихме да катерим по каналите, като аз бях фрустриан от безхаберието на някой местни пилоти. Не мога да си ообясня как може да се карат 400 коня на пълна газ в канал широк има няма десетина метра, още повече при положение че там има и други участници в движението, като каякари, примерно. С един от киселите гъзари имах следният разговор:
- You are fucking moron!
-?
- Can't you see kayakers in the channel?
- So what?
- Are you crazy, you can kill us!
- Uh?
- Are you blind?
- No.
- Fuck you!
- ???
Уж на такива мероприятия се ходи да се разтоварим от напрежението, а какво се получава като резултат...
След няколко километра гребане, вземаме лявата пряка и...
И се озоваваме в рая.
Изведнъж излизаме от мрачните прави канали, прокопани в глината, канали с отвесни стени, през които местните карат като луди и се озоваваме в един изоставен ръкав.
Ръкава е обкръжен от шавари, задръстен с водна леща и в него плуват лебеди.

Дори виждам местен чичко с лодка, закотвил се да лови риба. Съвсем на майтап закачам един джърк, предоставен ми от Вальо. Евтин китайски DAM със смотани куки.
Замятам. Удар, повеждане, откачане. Замятам отново. Същият резултат. Ясно че куките му не стават за нищо, но по дяволите от 6 замятания да имаш 4 удара на щука си е впечатляващо. Наближавам местният чичо с лодката и го виждам как вади костур.
- Do you speak English?
- Yes, little.
_ Is here a lot of this fis?
- Yes but you need a little fish to catch it.
Вадя ултралайта, закачам 3 инчов лимоненожълт туистър на гари ямамото на 4 грама глава, вадя 4  бързи костура и отговарям
- I don't think that I need little fish, thank you.
Километър, два след това намираме идеалното място за лагер, хвърляме багажа на брега, след което аз вадя ултралайта и втрещен правя 18 поредни риби със всяко замятане. Деветнадесетата беше щукле и прегриза тънкият флуоркарбон за норматив. По някое време на гости ни дойде един от комшиите, които си живееха в корабчето, акостирало от другата страна на острова, любезно ни попита дали ще е проблем да полови тук, ние отговаряме че няма да е никакъв проблем. Чичото вади античен китайски стъклопластов телескоп с влакно клонящо към 0.34, кука някъде около втори номер, закача един тлъст земен червей към 15 сантиметра и почва да скубе бабушки по половин кило. Захранка трябвало, а?  Малко след това тръгваме на инспекция по района.

Затлачени канали

Водни птици

жаби на корем

и други приказни моменти

И не само от към пейзажи, но и от кулинарна гледна точка

На следващият ден тръгнахме да търсим места за риболов. Не че около лагера не ставаше, по-скоро точно обратното, но езерата на картата силно ни привличаха. Първото езеро до което стигнахме се оказа... около 15 сантиметра дълбоко. Не че каяка не минаваше през него, но определено нямаше как да се лови риба.

Местността беше по-скоро рай за бърдуотчърите, от колкото за рибарите. След което се насочихме към езерото Фортуна. На картата се виждаше че езерото изобщо не е малко, но ниската есенна вода вече ни беше сервирала няколко изненади, та нямахме никаква идея какво да очакваме.
Внезапно пред погледа ни се разкри водна шир. Вече няколко дена обикаляхме по каналите и гледката в която погледът стига до хоризонта беше радост за очите.

Такаа.... намирам първата дупка, прагче и изобщо нещо интересно на сонара и ги почвам. Да ама не, въпреки че каналът по който стигнахме до езерото беше дълбок между 4 и 6 метра, самото езеро беше... 90 сантиметра абсолютно навсякъде. Интересен въпрос - как да намериш рибите на площ от няколко квадратни километра, при положение че нямаш абсолютно никакъв ориентир да се закачиш? Въпрос номер две - как се лови риба в езеро дълбоко 90 сантиметра, обрасло с растения, които стигат до между 20 и 0 сантиметра от повърхността? Загледах се с какво ловят местните - клатушки тип toby rocket, въртележки 5-ти номер, все тежки примамки с които на всяко замятане вадиха топки водорасли. Тази няма да я бъде си казах и закачих един силиконов шад без утежнение. Въпросният шад си правеше каквото иска във водата, въртеше се на всички посоки, играта му нямаше нищо общо с това, което трябва да е, но на второто замятане хвана риба.

Дребна, но като за начало ставаше. Малко след това реших да не се занимавам с глупости, извадих ултралайта и закачих риджито, което Явор ми беше подарил за рожденият ден. И се почна... Темпото беше хвърляш-вадиш, риби от абсолютно всякакъв калибър, като се започне с костури по 10 сантиметра и се завърши със щуки от 2 кг.

Колкото и да е странно, усетих че този вид риболов омръзва бързо. За първи път да ми стане скучно да вадя риби. Всъщност, лъжа, за втори. След подобна случка се отказах от риболова на естествена стръв. Нямаше надлъгване с рибата, нямаше мислене, а само механично вадене на риба след риба.

Поне да се наловим като хората и да направим бройката, която в България на воблери се прави за година или повече. Няколко дни ловихме на Фуртуна, почивайки се и радвайки се на бройки. Задържахме риби, колкото да имаме за едно ядене и пускахме основната част от улова пред погледите на учудените румънци. Философията на catch & release определено не е стигнала до този край на света. Защо да ловиш риба, ако не можеш да натъпчеш фризера? Виж ги тези българи, колко са глупави.

Почивката наближаваше края си, а ние все още не бяхме измислили как ще се прибираме. Освен това бърбъна беше свършил на втората вечер от лагеруването ни до Фуртуна, а цуйката и доматите изчезнаха със страшна скорост. Четвъртък вечерта бяхме приключили по-голямата част от запасите си и решихме да стегнем багажа и да се приберем на мускулна тяга. Спускането надолу по течението ни отне почти три дена, но тогава губихме много време в изследване на странични канали и почивки. Решихме че за два-три дни ще можем да се качим обратно до Тулча. Бяхме си предвидили целият петък, съботата и евентуално неделята. Предвид обстоятелствата реших че ще е по-смислено да хванем по по-малките канали, а не да се връщаме през Сулинският, което прибави доста разнообразие, но и малко утежни нещата.

В четвъртък вечерта нямахме никакъв алкохол и до някъде благодарение на това в петък сутрин, по изгрев слънце, свежи и отпочинали отплавахме с лодките. Гребането нагоре по течението е тегаво. Течението не беше особено бързо, но с тромава лодка, като старият ми каяк, доволно натоварен с багаж, усещаш че нещата не стават по начина по който ти се иска. Заредиха се безкрайни канали, доста по-приятни за окото и с много по-малко трафик от Сулинският. Както споменах преди малко - това донякъде беше тактическа грешка, защото каналите се поддържат непрекъснато и са с правоъгълно сечение. И докато в по-широките ръкави, течението в брега е много по-бавно от колкото в средата, в тези канали нямаше никакво значение къде се движиш.

Направихме няколко кратки почивки по пътя, добре че бях скатал два шоколада за всеки случай, нямате си представа колко енергия ти дават в такъв момент.

Около 12 часа на обяд се заговорих с един туристически гид, който возеше младо семейство с лодката си
- Колко път имаме от тук до Тулча?
- О, малко е за два три часа ще го вземете с тези лодки.
Това прозвуча много обнадеждаващо, единственият дребен проблем беше че румънците имат много странна преценка за разстоянията.
След още няколко часа гребане, когато вече усещах режеща болка в гърба и врата си видях едни местни рибари и пак попитах да се ориентирам за разстоянието до Тулча.
- Много е далеч от тук, имате поне 20 км.
Това ме озадачи, по моя преценка трябваше да сме много по-близо.
Освен всичко друго, моето копие на картата беше излетяло от лодката и нямах ни най-малката представа къде се намирам, което не беше особено приятно усещане в лабиринта от канали. Логическият път беше всеки път да завиваме срещу течението, но това не означаваше че съм спокоен, дори напротив.
След десетина минути ни казаха че сме на два километра, после че сме на 6. Цифрите се смаляваха но не ни даваха никаква информация дали ще стигнем по нормално време, или ще се наложи да спим по трасето. Предвид състоянието си не можех да си представя как ще греба на следващият ден, ако се наложи.
Сложих за маркер стълбовете на един далекопровод и предложих да спим около тях, защото всяко загребване ми се удаваше с мъка и усещах как няма да издържа много. За огромно учудване, още преди да стигнем до опорите на далекопровода видяхме как слънцето клони към залез от другата страна на Георгиевското Гирло - основният ръкав на Дунав, който тече покрай Тулча.
Последните два километра ги взехме буквално на инат, като излязохме на паркинга около 9 часа вечерта, преодолели близо 40 километра срещу течението на Реката за 13 часа.
Не мога да ви опиша колко прекрасно усещане в такъв момент е да си съблечеш неопрена и да облечеш сухи и чисти дрехи. В последствие си забравих неопрена върху колата и така потеглих, но честно казано не съжалявам че го изгубих, това определено не се оказа най-доброто облекло за риболов от каяк.
Шофирането след такова мероприятие беше малко тегаво, още повече когато спътникът ти захърка почти моментално на предната седалка, но не ми беше за първи път и определено не беше за последен. Преди границата ни спряха същите гранични полицаи, но като видяха каяците само махнаха да продължим, а около 3 сутринта вече бяхме в Исперих, където ни посрещнаха със всички удобства на цивилизацията и най-вече баня. О, да тогава бях още с дълга коса. След второто или третото ходене до Делтата прецених че ми идва прекалено трудна за поддръжка и я махнах. Но тогава един душ ми донесе повече положителни емоции от колкото ден риболов на Фуртуна.