сряда, 27 ноември 2013 г.

Планината на кентаврите, Агиос Кириаки.

Една от любимите ми книжки, като малък беше "Митове и легенди за съзвездията". Това беше най-достъпният сборник с древногръцка митология, поне за мен. Препрочитах я доста пъти и в главата ми останаха подвизите на Херакъл (или Херкулес, който, каквато транскрипция предпочита) историите за боговете, за Минотавърът... Последваха Илиадата и Одисеята в училище, та главата ми се напълни с разбъркани древногръцки приказки. Когато почнах да обикалям по северна Гърция, някак си не правих връзка между мястото и историята, но в момента в който тръгнах да обикалям по централните и южните части на страната, историите и местностите почнаха да се намесват.
Последната разходка която направих беше до Пелион, планината дом на кентавъра Хирон, останал в митологията като възпитател на Ахила пелеев. О музо, възпей ти тоз гибелен гняв... нали се сещате, осми клас в самото начало. А самата планина е наречена на името на Пелей. Замислям се че е крайно време да си припомня малко тази част от литературата, но пуста липса на време за четене.
Пътуването до там е леко и приятно - след като се премине през ужасът между Дупница и Серес, следва магистрала, на която е хубаво човек да си приготви петнайсеттина евро за пътни такси, после се минава през Волос, където е хубаво човек да има навигация, защото пътят минава директно през центъра на града, а трафика е малко натоварен и човек няма много-много възможност да се оглежда за табели. Пристигнахме във Волос в четвъртък в 5.30 сутринта. За мое огромно учудване имаше страшно много отворени кафенета, бензиностанции, закусвални и всякакви други необходими места, а трафика беше започнал да става леко натоварен. Примерно като в София към 11 сутринта в почивен ден. До тук с митовете за мързеливият гръцки народ. След Волос пътят минава през редица села, които са плътно долепени едно до друго и градското каране, с минаването през града е сумарно около 30 км. Малко повече от колкото да пресечеш София от край до край. Като свършат селата, започва планината, прекрасен проход, подобен на Троянският, но малко по-дълъг, някъде само около 70 километра. След едночасово каране по мокри и засипани с пясък на места пътища, след няколко поднасяния и много сработвания на ABS-a, почти успявам да отпусна отбивката за Агиос Кириаки. Пресичаме планината и пред нас се разкрива морето. След няколко завоя стигаме едно чакълено плажче с малък спретнат паркинг. Табелата на паркинга гласи: "Уважаеми гости, във селото няма място за колите ви, моля оставете ги тука". Буквално с наркомански тремор в ръцете вадим въдиците, връзват се поводи, карабини, разопаковат се кутии с примамки и се почва.
Първите трийсеттина минути не се случва нищо, като се изключи факта че вали един приятен дъждец и духа. Е, поне вятъра не духа в най-кривата посока. Както си бях застанал на едни камъчета и си мятах, чудейки се дали след цяла нощ шофиране, кафета  и редбули вестибуларният ми апарат все пак ще ме предаде и ще цопна във водата, изведнъж получих рязко събуждане. Под формата на кълване. Познатият рязък удар с моменталното потегляне надолу, на десетина метра от брега, е ясно какво ще е дай да го извадим на плажчето от страни, упс рибата е на брега, но съдържанието на едната ми кутия с воблери е изсипано между камъните, тъй като под въздействие на адреналина успях да я сритам.
– Яворе, бързо идвай на моето място, че се въртят рибки, докато аз откачам и си събирам разпиляните такъми. Така и не разбрах дали съм успял да събера всичко, ако не, здраве да е, не усетих да ми липсва нещо особено ценно.


Маятико в Гърция, Ричола в Италия, Амбърджак на английски, май само ние си нямаме думичка за този рибок, гонещ килограма. Воблера е Lucky Craft Flash Minnow slim 153 цвят Sexy Geisha Queen. Двайсеттина минути по-късно извадих братчето близнак на първото маятико, след което последва половин час без пипане, но за сметка на това дъжда се засили. Колективно взехме решение да ходим да търсим квартира.
Селото изглежда като излязло от приказките - тесни калдъръмени улички, спретнати къщички,, всяка с различни цветове, много цветя, лимони, мандарини, портокали, грейпфрути, къде цъфнали, къде вече узрели. В първият магазин никой не говореше английски, пред таверната един чичко ни предложи квартира само за 50 евро в местният 4 звезден хотел, който бил на 200 метра от пристана, които 200 метра се оказаха километър и двеста в последствие, но във хоремага намерихме нашият човек. Картинката във хоремага беше съвсем мила и родна, в десет и половина сутринта народа кротко си пиеше ципурото, дори единият дядо пиеше бира, която не е особено любимо питие на местните. Шефа ни заведе до съседният хоремаг, където първо си сипа пълна чаша от една от бутилките зад тезгяха, удари на бързо половината, след което почна оживено да дискутира за нашият проблем с местните. Прозвъняха се няколко телефона и ни казаха - чакайте. След малко дойде една баба с която успяхме да постигнем споразумение за 35 евро на вечер за тримата. Тя ни показа квартирата и каза че няма никакъв проблем да паркираме колата отпред. Е, да, ако бях дошъл със смарт определено нямаше да е проблем. Всъщност и форестъра можеше да паркира там без никакъв проблем. Дребната подробност беше че нямах абсолютно никакъв шанс да взема завоя към къщата. Не че не се опитах. След дълго маневриране почти успях да заклещя колата между оградите, опитвайки се да взема завоя, та благоразумно се отказах, с мисълта че дори да успея в едната посока, нищо не е сигурно за пътя на обратно. Пренесохме багажа на няколко курса, направихме си по нещо за хапване на бързо, да е жив и здрав Явор че се сети да вземе тостер. След като се настанихме и оправихме багажа, заседнахме да пием уиски и бърбън и да чакаме дъжда да спре. Е, дъжда не сподели нашето мнение практически до края на престоя ни. След обяда излязохме да помятаме за един час, та да подгизнем окончателно, към 4 часа се прибрахме, аз реших да си опъна гърба за малко на леглото...
И се събудих в 7.30 сутринта. След като закусихме човешки, пихме по едно кафе и си теглихме по един душ нападнахме вчерашните места. Аз не отбелязах нито едно пипане, но Явор записа един прекрасен паламуд малко под 2 кг.
Към обяд се преместихме до фара, като преценихме че пред най-крайната точка на планината имаме по-сериозен шанс да заковем някоя от мигриращите риби. Всичко беше прекрасно, дори не валя особено много, като се изключи вятърът, който духаше ту странично, ту леко насрещно. Прекрасни условия за риболов. Е, за разнообразие към вятърът клонящ към щорм се добавяше и малко дъжд от време на време. ПО едно време чух Явор да вика, засилих се и какво да видя - двуметров средиземноморски тюлен плуваше на няколко метра от брега.



Ха честито мили другарчета, риболова ни беше до тука, в следващият час тука живо пиле няма да прехвръкне. Крайният резултат от деня беше изцяло в полза на Явор - аз се бях занулил, а той беше с два паламуда и две маятика. Вечерта допихме уискито, аз безуспешно се опитах да хвана някой друг калмар, но на два пъти извадих само пипала.
В събота сутринта атакувахме на бойното поле двайсеттина минути преди изгрев слънце. Поради това че дъжда не си беше направил труда да спре, реших да не нося фотоапарата. Получи се класическа ситуация. Малко преди изгрев слънце сефтосах един Tackle House K-ten с паламуд към 2.2 кг, малко след това извадих маятико 1.2 кг, най-голямото ми до момента. Рибката беше решила да ми създаде малко емоции, тъй като беше захапала задната тройка на воблера, след което се беше зашила за предната точно по средата на тялото си. Та тамън се уплаших че вадя 4 кила лаврак, а то какво се оказа. Към 9 и нещо, решихме че е време да се разходим към фара.


Колкото и странно да звучи дъжда почти беше спрял. От време на време прокапваше, но беше предимно сухо. Добре де, не точно сухо, просто вече не валеше безспирният унил есенен дъжд. Което беше и най-странното вятър почти нямаше. Добре де, имаше, но ни беше в гръб и планината правеше завет. С две думи идеални условия за риболов. Или идеални условия човек да се капотира. Няма значение, важното е че условията бяха идеални. 


Разни корабчета си хвърчаха насам-натам, ние си замеряхме морето с високотехнологични железа и пластмаси и в един момент, опа, изненада


Най-дребното паламудче от началото на сезона. Тамън се бях уплашил че този сезон ще ловим само кандидат-туруци около двата килограма и няма да има материал за сашими. 


Кръв и насилие да има, това определено се котира в наше време. Заловената рибка ни даде някакви надежди и с подновен ентусиазъм продължихме да ръкомахаме. 

Естествено без особен успех. Поне времето позволи да се поразсъблечем малко и о чудо - дори се показа някакъв намек за слънце. Единственото, което внасяше разнообразие бяха разните плавателни средства, които минаваха покрай нас.


Местейки се, намерих една доста удобна точка за мятане, но това, което ме смущаваше, беше че скалата от лявата ми страна образуваше нещо като козирка, леко влизаща под водата, и да естествено точно там ми удари едно маятико, което веднага се навря под козирката и се залости под нея. Усещайки как влакното ми се триеше в ръба на скалата, вече бях отписал и рибата и примамката, тъй като Явор малко преди това беше направил подобен трик. Извиках Явор да ми подаде кепа, след което смело скочих във водата, тъй като и без това обувките ми бяха мокри. За мое огромно учудване успях да откача влакното и да изкарам рибата. Изкарах невероятен късмет - бях успял да вдигна рибата достатъчно високо и в скалата се е триел флуор-карбоновият повод, а не плетеното влакно, което щеше да се претрие за няколко секунди.


Ето така изглеждаше повода в последствие:


Другото нещо, което ме беше спасило, беше сюнгерът, за който се беше закачила една от тройките на воблера, фиксирайки маятикото неподвижно до момента в който не се намесих с кепа. Съчетание на правилни действия и голяма доза късмет да го кажем. 
От този момент насетне не последва нищо интересно.
Вечерта се оказа че всички удобни места за риболов в района бяха заети от гърци, разпънали десетки дънни въдици, на пристанището беше лудница и народа постоянно оплиташе и си вадеше въдиците, вечерният риболов ни донесе едно бебе калмарче и изобщо ситуацията беше трагична. 
Рано сутринта времето се беше оправило, облаците се бяха разредили, нямаше вятър, а мястото, където бях хванал основната част от рибите си беше освободено. Перфектно съчетание на обстоятелствата. Абсолютно перфектно да завърти човек едно капо. Както и стана. А по пътя обратно времето от типична мрачна есен се трансформира към практически лятно. Е, нормално, такъв ни е късмета.


Пак ще се върнем, да вземем реванш.