вторник, 26 май 2015 г.

За функционалната неграмотност.

Искате ли да си поговорим за функционалната неграмотност? Да започнем с цитат от едно писмо на десетокласник, подготвил отзив за премиерата на филма „Скромното обаяние на буржоазията“ (1972) на Л. Бунюел.
На режисьора му се плащат много пари, точно за това да ни обясни  всичко, на нас, на зрителите. За да разберем всичко, а не да се опитваме да правим догадки... как да разберем, какво има предвид режисьора? Може и нищо да не се е опитал да каже, а ти се опитваш да мислиш вместо него. Омръзна ми. Всички станаха много умни.
На запад, започват да се замислят над проблема на функционалната неграмотност някъде през 80-те години на миналият век. Същността му е в това, че въпреки масовата грамотност, хората не поумнявали, а все по-зле се справяли с професионалните си задължения. Няколко изследвания показали че въпреки че хората могат формално да четат и да пишат, те не разбират смисъла на прочетената книга или инструкция, както и не можели да напишат логически свързан текст.

Хората, страдащи от функционална неграмотност разпознават думите, но не могат да декодират езика, да намерят в него художественият смисъл или техническа полза. Заради това те са лоши читатели и зрители – предпочитат най-грубата и праволинейна популярна култура. Някой изследователи смятат че функционалната неграмотност е по-лошо явление от обикновената безграмотност, тъй като показва много по-дълбоки нарушения на механизмите на мисленето, съсредоточаването и паметта. Можете да вземете някой негър от произволно нигерийско село, да го обучите на научни премъдрости и ще видите че от него ще се получи мислещ и разумен човек. Защото в главата му всички познавателни и мисловни процеси протичат адекватно.

Появата на функционалната неграмотност в западните страни съвпаднала с първите осезаеми крачки на тези държави в прехода им към информационното общество. Знанията и таланта да се ориентираш в непозната среда се превърнали в критерий за социално израстване на индивида. В MIT, където, както знаете е учил самият Гордън Фриймън, създали графика за пазарната стойност на даден работник в зависимост от израстването му по две скали. Първата – изпълнение на рутинни, повтарящи се задачи, възпроизвеждане на действия, търпение. А втората - умението да изпълнява сложни задачи, които нямат предварително зададен алгоритъм. Ако човек е способен да намира нови методи за решение на задачите, ако може въз основа на разностранни данни да построи работещ модел, то той е функционално грамотен. Съответно, функционално неграмотните хора са пригодни само за чистачи, касиери и подобни професии, и то под надзор. Те са непригодени за евристични дейности.

Статистическите данни в САЩ година показали че през 1985  от 23 до 30 милиона американци са изцяло неграмотни, а между 35 и 54 милиона са полуграмотни – читателските им навици и умението им да пишат били на много по-низко ниво от необходимото да се справят с отговорностите на ежедневният живот. През 2003 година, дялът граждани на САЩ чиито навици за четене и писане са по-низки от минималните достигнал 41%, т.е. 121 милиона.

В Германия, ако вярваме на сенатор Sandra Scheeres, 7.5 милиона души (14% от възрастното население), може да бъдат наречени малограмотни. Само в Берлин бройката им е 320 000.

През 2006 година британското министерство на образованието заявило че 47% от учениците напускат училище на възраст 16 години, без да достигнат базово ниво в математиката и 42% не са в състояние да достигнат базовото ниво по английски език. Ежегодно британските средни училища изпращат 100 000 функционално неграмотни абитуриенти.

Посмяхте ли се над проклетите империалисти? Сега да се посмеем над себе си. През 2003 година у нас* беше направена подобна статистика по училищата (до колкото си спомням сред 15-годишните). И само 36% от тях имали достатъчно добре изградени навици за четене. От тях 25% са могли да изпълняват задачи със средна сложност, например да обобщават информация разположена в различни части от текста, да съпоставят текста с жизненият си опит и да разбират информацията поднесена в неявен вид. Високо ниво на грамотност при четене: способността да разбират сложни текстове, да оценяват критически предоставената информация, да формулират хипотези и изводи, показали само 2% от руските ученици.

Разбира се, функционалната неграмотност не се формира само в течение на детството. Тя може да засегне и достатъчно възрастен човек, погълнат от рутината на монотонното ежедневие. Възрастните и старите хора изгубват навиците си за четене и мислене, ако не им се налага да ги използват в ежедневието си. В училище и в университета ние също имаме милион предмети. Доста от тях си спомням смътно и без помагала изобщо не мога да се оправя, но за щастие все още успявам да организирам мъничките думи в огромни околонаучни текстове.
Трябва да признаем че живеем в свят на функционално неграмотни хора. Не искам да кажа че светът е създаден от тях, но в голяма степен той е създаден за тях. 
Впрочем, всичкото това е скучно. Хайде по-добре да се заемем с изучаването на функционалната неграмотност на практика, а именно да изведем главните и свойства и признаци.
  1. Функционално неграмотните граждани избягват сложните задачи, предварително са уверени в неуспеха си, нямат мотивация да се захващат с по-сложни задачи, повтарят едни и същи системни грешки.
  2. Тези хора често се опитват да се отърват от всякакви интелектуални задачи, оправдавайки се ту с хрема, ту със заетост, ту с умора.
  3. Честно си признават че не обичат да четат.
  4. Молят другите хора да им обяснят смисъла на текста или алгоритмите на задачите.
  5. Опита им да четат се свързва с фрустрация и нежелание да го правят. При четене проявяват психосоматични проблеми: могат да ги заболят очите, главата, веднага почват да изпитват желание да се захванат с нещо по-важно.
  6. Функционално неграмотните при четене често артикулират с устни или даже четат на глас. 
  7. Изпитват трудности при изпълнение на каквито и да е писменни инструкции: от упражнения за шейпинг до ремонт на ядрен реактор. 
  8. Не умеят да формулират и задават въпроси по прочетеният материал. Не могат пълноценно да участват в дискусии. 
  9. При тях има забележима разлика между това, което разбират от чутото и от прочетеното.
  10. На проблеми предизвикани от собственото им неразбиране, реагират или със заучена безпомощност или с агресия към околните, тъй като не могат да разберат изцяло, кой е прав, а кой не. 
Допълнителната сложност идва от това че навиците за четене и писане имат пряка връзка с умението да създадеш каквото и да е информационно съдържание.

Трябва да признаем че живеем в свят на функционално неграмотни хора. Не искам да кажа че светът е създаден от тях, но в голяма степен той е създаден за тях. Виждам признаците на това в цялата среда, която ни обкръжава. Рекламата, Twitter и неговите 140 символа, нивото на пресата и литературата. Опитайте да предложите на някой да прочете откъс от Хайдегер, Лакан или Томас Ман. Да четат, а още повече да пишат големи, стройни аналитични статии могат единици в процентно отношение. Учудвам се че дори медиасферата се оказа поразена от тази болест: нормално пишещите журналисти в наши дни струват повече от теглото си в злато и бързо израстват до редактори. Просто защото почти нямат конкуренция. **

Деградацията на първо място засяга сферите на дейност, които по един или друг начин са свързани със словото. И ако масата преди се отличаваше само с лош вкус, сега даже тези боклуци трябва да и се сервират под формата на сдъвкано желе на лъжичка, без твърди парченца.

В изследването Literacy in the Adult Client Population — Jones & Bartlett Publishers се дават препоръки как да се пишат текстове за функционално неграмотна аудитория, т.е. практически за целият B2C сегмент. Направо съвети на тема копирайт, тъй като повечето рекламни послания се формулират по тези закони. Ще ги споделя с вас.
  1. Те възприемат абстракциите и обезличените текстове много по-зле от колкото директните обръщения в духа на „ТИ, записа ли се доброволец?“. Съобщението към тях трябва да е адресирано, императивно и персонализирано. Прието е че това е най-важното и ефективно правило за работа с неграмотна публика, не сте ли съгласни?
  2. Да се използват думи от ежедневният речник, желателно не по-дълги от 3-4 срички. Сложносъставните думи подобни на тези от немският език, трябва да се избягват. Изхвърлете наукообразните думи (публиката все едно няма да разбере нашият дискурс), техническите и медицинските термини. Желателно е да не се използват думи, допускащи разночетене, както семантично така и като конотация. Не трябва да се употребяват наречия като „скоро“, „рядко“ и „често“, тъй като за тези хора е важно да знаят колко скоро и колко рядко. 
  3. Абревиатурите трябва да се дават изцяло, заменете „и т. н.“ с нормалното „и така нататък“, премахнете N.B. от полетата. Въвеждащите думи също трябва да се изключат, колкото и да ни е жал.
  4. Информацията трябва да се разбива на красиви блокове. Повече абзаци, никакви чаршафи от плашещ текст. Да разшифроват статистика и графове с цифри, тези хора принципно не планират.
  5. Изреченията не трябва да надхвърлят 20 думи. Заглавията да са кратки и съдържателни.
  6. Искате да разнообразите текста си със синоними? Не. Появата на нови думи само обърква тези читатели. И това, което в началото на текста сте нарекли „кола“, не трябва да се превръща в „автомобил“ на края му.
  7. Най-важната информация трябва да се разположи в главата на статията, тъй като дори читателят да успее да стигне до края ѝ, здравословното му състояние и възприятията му вече няма да са същите. 
  8. Текстът трябва да се разрежда със свободно място, картинки, абзаци, само и само да не уплашим читателят с мрачна стена от плътни букви.
  9. По-внимателно с картинките. Не трябва да има никакви декоративни елементи или илюстрации, прекалено привличащи вниманието. Между другото, в социалната реклама насочена към тази аудитория не се препоръчва употребата на фотографии на пушещи бременни жени или натаралянкали се пияндета, лежащи под масата. Трябва да покажете само това, което искате от тази аудитория.
И ако преди 40 години учените търсеха начин да се преборят с функционалната неграмотност, то сега те търсят пътища за взаимодействие с нея. До такава степен тази диагноза стана всеобща. 
Какви са причините за функционалната неграмотност? Тука мненията на учените се разминават, но аз мисля че това е свързано с увеличеното количество информационни потоци, затрупващи хората. Феноменът на функционалната неграмотност, започнал да се проявява условно някъде 60–70-те години на миналият век, в момента в който телевизията станала цветна и се разпространила масово. Преди години ми попадна едно интересно изследване от Франция, където се твърдеше че децата на възраст между една и три години, губят част от когнитивните си функции, ако прекарват няколко часа на ден пред телевизора.

Педиатрите едногласно заявяват че децата родени след 2000 година, поголовно страдат от синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност, не умеят нито да учат, нито да се концентрират, нито да четат. Едновременно с това се наблюдава ръст на социалната дезадаптация. На децата им е много по-удобно да комуникират в мрежата, от колкото да общуват на живо.

Разбирам че звучи малко странно, това че децата едновременно не могат правилно да работят с текст и същевременно кибичат в социалните мрежи, където всичко е построено въз основа на текста. Но вгледайте се в нивото на съобщенията им. Текстовото, а и не само, съдържание в глобалната мрежа е генерирано от няколко ентусиаста, плюс стотина комерсиални бранда. Всичко останало е споделяне и репостинг. Like and share. При това не е важно, какво шерва човек, дали снимка с котенца или пост за Jean Baudrillard, и в двата случая, това може да свидетелства за функционална неграмотност.

Всеобщата грамотност разкри за обществеността факта че училищното образование не винаги изкарва компетентни хора. Но само след разпространението на новите канали за комуникация, стана невъзможно да се игнорира проблема.И ако преди 40 години учените търсеха начин да се преборят с функционалната неграмотност, то сега те търсят пътища за взаимодействие с нея. До такава степен тази диагноза стана всеобща.

Обвинявам на първо място телевизията, а след това компютризацията, digital-media. Ситуацията с радиото е по-сложна. За да възприемаш слухово новините или „Беседи пред камината“ на Рузвелт трябва да положиш усилие и да се концентрираш. Телевизията е първият източник на информация, който не изисква никакви усилия за възприемане и анализ. Картинката заменя дикторският текст, екшънът, честата смяна на кадри, сцени и декори не дава да скучаеш и да се откъснеш.

Във времената в които Мрежата бе сътворена от гийкове, Интернет беше затрупан с умни текстове. С течение на популяризацията на мрежата тя се пълнеше с хора отдалечени от науката и квалифицираният труд. Сега на повечето юзъри им е достатъчно да знаят само няколко думи от типа на „porn“ или „flash games“, за да намерят търсеното от тях. Можеш моментално да превключиш от хороскопите към жълтата хроника, след това ютюб или фермата. Все едно че щракаш каналите на дистанционното. На млади години ми се налагаше да вложа някакво усилие за да се забавлявам. Игрите малко или повече стимулираха познавателните импулси

Защо Стив Джобс и Бил Гейтс са конфискували елетронните гаджети на децата си? Крис Андърсън, който сложил пароли на домашните дивайси така че на тях да не може да се работи повече от два часа на ден, разказва:

„Децата ми обвиняват мен и жена ми в това че сме фашисти, които са прекалено разтревожени от технологиите. Те казват че нито един от приятелите им няма такива ограничения в семейството си. Така е защото виждам опасността от прекомерното увличане по интернет, както никой друг не може. Видях проблемите с които се сблъсках и не искам децата ми да изпаднат в същата беда.“

А това са хора, които по идея трябва да боготворят новите технологии във всичките им прояви.
Отделите за реклама и SMM маркетинг се нуждаят от потребители. А кой може да бъде по-добър потребител от функционално неграмотният човек? Нека тези хора имат низки доходи, но името им е легион, а заради ниският си коефициент на интелигентност, те лесно се поддават на манипулации. 
За да сме честни - обществото ни все още не е изградило необходимата информационна култура. Всъщност се получава точно обратното, нещата стават по-зле с всяка изминала година, предвид това как комерсиално ориентираните структури все повече завладяват информационното пространство. Отделите за реклама и SMM маркетинг се нуждаят от потребители. А кой може да бъде по-добър потребител от функционално неграмотният човек? Нека тези хора имат низки доходи, но името им е легион, а заради ниският си коефициент на интелигентност, те лесно се поддават на манипулации. На пример, преобладаващото мнозинство длъжници по кредити са хора, които не са в състояние правилно да прочетат и да разберат договора, предлаган от банката, да пресметнат вноските си и да изчислят бюджета си.

Нищетата ражда нищета. В това число и в интелектуалната сфера. Често виждам как младите родители, за да се избавят от детето си за половин, един час му връчват таблета с игрите. И това на възраст година и половина - две. Като дете обичах да гледам телевизия, но тогава вече имах изградена самозащита и успявах да филтрирам рекламата и боклука и да разгледам критично образите на екрана. Можех да се концентрирам върху някоя книга за часове, дори малко повече от необходимото. А ранният достъп към носещите удов0лствие и релаксация информационни потоци, води до стремителна деградация и атрофия на синтетичните функции на мозъка.

Няма как да не сте забелязали нарастването на неравенството между бедните и богатите в света. Така в съвсем близко време 10% от хората ще притежават не само 90% от материалните блага на планетата, но и 90% от интелектуалният потенциал. Пропастта между тях се увеличава с всеки изминал ден. Някой хора стават все по-умни, все по-уверено оперират с безкрайните потоци информация, а други се превръща в безсловесно, потънало в кредити стадо. При това абсолютно доброволно. Даже няма на кой да се оплачеш. Очевидна корелация между бедността и функционалната неграмотност няма. Много по-голямо значение има възпитанието и влиянието на родителите. И също така притежаването на функционална грамотност от тяхна страна.

Добрият стар Луначарски е открил най-добрата рецепта срещу всички видове неграмотност. На едно събрание някакъв работник го попитал:
– Другарю Луначарски, вие сте толкова умен. Колко института трябва да завърши човек за да стане като вас?
– Само три – отговорил Луначарски – Първият трябва да го завърши дядо ви, вторият баща ви, а третият вие.
 

Послесловие.

Авторството на материала не е мое, личното ми участие е само превода. Авторът е Дарья Сокологорская и оригиналният материал е публикуван първоначално на Сигма. Позволих си да адаптирам леко текста, както и да проверя за истинността на материалите които се цитират, дотолкова до колкото могат да бъдат проследени. Оригиналната статия оставя леко неприятен послевкус на расизъм, елитъризъм и снобизъм, но като цяло, въпреки сгъстените тъмни краски, пресъздава тъжната действителност. Дори при себе си, напоследък забелязвам невъзможността да се съсредоточа върху дълъг текст, ако той не ми е интересен, но ми се налага да го прочета поради някаква причина. Популярният напоследък стил на поднасяне на информация абзац текст, последван от картинка е много лесно смилаем и не изисква никакви усилия от страна на мозъка да генерира допълнителни образи и анализи. Един вид джънк фуд за ума, от който интелекта затлъстява и става мързелив. Признавам си прегрешението - риболовните постове в блога ми са построени точно по този начин, но се опитвам да пиша повече от едно изречение на ред. 

Забележки:

* В Русия
** Лично мен това ме съмнява дълбоко. В момента се котират журналисти пишещи на език достъпен за мнозинството.

Propaganda: Защо черното е бяло.

Преди близо два месеца преведох тази публикация, като целта ми беше по-скоро аз да вникна в нещата, тъй като процеса на печатането на такъв текст помага много за осъзнаването му. В случая ще се опитам да формулирам някакви мисли, които ми се въртят в главата от известно време.
Идеята за този текст се роди след като изгледах това документално филмче:


Този филм документира експеримент, целта на който е да покаже колко лесно са манипулируеми хората. Основните ключета към душите на подопитните обекти, които се използват в течение на експеримента са страхът и чувството за собствено величие, иначе казано - нарцисизмът.
По какъв начин се използва страхът? Опитната постановка е следната - група от предварително подбрани "актьори", подготвени да дават определени отговори на въпросите и подопитният човек, който си мисли, че всички останали са като него. В началото на експеримента групата се социализира по някакъв начин, като степента на социализация зависи от това доколко податлив на внушение е субектът на експеримента. Механизмът на зомбирането в даденият случай е следният - в началото караме човека да се почуства като част от групата, а после групата започва да дава очевидно грешни отговори на зададените въпроси. Участникът в експеримента е изправен пред избора - да даде отговор противоположен на мнението на "обществото" или да даде отговор, който противоречи на действителността. Колкото и странно да звучи, повечето хора предпочитат второто. Плашещо е да видиш как, след като цялата група е нарекла бялото черно, героят на експеримента, виждайки бялата сфера, твърди, че тя е черна.
Различните хора изискват различна степен на въздействие, за да се почустват част от даденото малко общество - за някои е достатъчно да поседят половин час заедно в чакалнята, за други е необходимо прилагането на външен натиск - групата се поставя в стресова ситуация - спира тока, разни нервни хора тичат насам-натам и обектът на експеримента почва да търси контакт с групата - лагерният огън, около който пещерните хора са се събирали, за да се пазят от враговете си.
След подобна обработка подопитният започва да се страхува да се отдели от групата и като резултат почва да дава очевидно грешни отговори, за да е солидарен с другите.
При по-трудно манипулируемите хора, освен пръчката се използва и морковът. Накарай човека да се почуства значим, да работи за общият успех на групата, в резултат на който ще получи някакво признание - аплодисменти или просто похвала, и той ужасяващо лесно ще нарече черното бяло. Само, защото от това според него е зависил успехът на групата.

Това са основните методи на телевизионната пропаганда - създаване на тревожно усещане с хилядите лоши новини, налагане на „експертно“ мнение на псевдоексперти, достатъчно кратки, за да не бъдат отегчителни, но ярки и въздействащи спотове - хиляди дребни неща, чиято основна цел е да промие мозъка на публиката, да я зомбира, да насочи общественото мнение в една определена посока. Телевизионните спотове не оставят време на човешкия мозък да премисли и анализира ситуацията и по този начин те карат да възприемаш като истина истории, съшити с бели конци.

Тези са добрите - гласувай за тях.
Тези са лошите - те искат да те зомбират и да те превърнат в безволеви роб.
Правителството е добро - то се грижи за теб.
Навсякъде навън е зле - на изток има само терористи, а на запад - само гейове, тук сме си по-добре от тях. А също така там бият негрите.

Телевизорите толкова трайно са се настанили в домовете ни, че успяват да „облъчат“ дори хора с относително висок праг на критическо възприятие. Постановките, създадени от пропагандата и подсилени от ефекта на обратното действие водят до много сериозни промени в начина, по който хората възприемат околния свят. Дори мислещите и интелигентните хора, които на теория трябва да са имунизирани.

И тук настъпва моментът, в който започвам наистина да се страхувам. Особено в моментите, в които засегнем политически въпроси с приятели или колеги. Тогава усещам, че на моменти имаме коренно различни понятия за това какво е добро и какво е зло.
Плодородна почва за тези разговори е конфликтът в Украйна. Познавам хора, които твърдо вярват в това, че State Department в комплект с Джордж Сорос са режисирали събитията на Майдана от начало до край, че в източна Украйна воюват местни партизани с трофейно въоръжение от една страна и фашистките наказателни отряди на правителството от друга. Познавам хора, които са на диаметрално противоположната гледна точка - благородните украинци се защитават от завоевателите дошли от империята на злото - Русия.
За мен е очевидно, че и двете гледни точки са далеч от истината. Историята не познава черното и бялото като чисти цветове - в една война няма добри и лоши. Има лоши и още по-лоши. Но е плашеща увереността на хората в противоположното - почваш да се замисляш, че може би ти грешиш. А може би наистина черната сфера не е черна, а е бяла? И начинът, по който възприемаш света е изцяло погрешен.

В книгата Generation П, Виктор Пелевин развива тезата, че всички световни новини, които гледаме по телевизията са компютърно генерирани образи, създадени единствено, за да подтикнат обществото да купува този или онзи продукт. Много примамлива пътечка, по която да избягаш от действителността, водеща до уютна стаичка с меко тапицирани стени.

Но после виждам как един обикновен човек бива убеден, че бялата сфера е черна, виждам как след експеримента му се обяснява какво се е случило и той казва - „в един момент я видях наистина да потъмнява", и се убеждавам, че акълът ми си е на мястото, за пореден път се убеждавам колко хубава идея е да не притежавам телевизор.

При четенето са задействани много по-малко сетива, отколкото при гледането на телевизия. Докато човек чете, мозъкът му има време да осмисли информацията и да отдели истината от зле скалъпената лъжа. Докато човек чете, дори художествена литература, мозъкът му се упражнява да обработва информация, да създава образи, да вниква в казаното от автора. Нещо като мозъчен фитнес може би. За разлика от момента, в който му се предлага най-лесно смилаемата храна - образи със звук.

Четете.
Четете, за да не бъдете посредствени.

понеделник, 18 май 2015 г.

Как да приготвим групър

Мраморният групър е една адски вкусна рибка, към приготвянето на която човек трябва да се отнесе с длъжното внимание и уважение. Представеното по-долу е най-добрият начин, който съм открил до момента.

Необходими уреди

  • тенджера
  • дълбок тиган
  • тавичка за еднократна употреба
  • бъркалки, решетъчни лъжици, etc.
Необходими материали

  • килограм стари картофи
  • половин килограм моркови
  • две глави лук
  • връзка дивесил
  • един лимон
  • около 50 мл зехтин
  • между 2 и 4 кг морска сол в зависимост от размера на рибата.

Отрязваме главата на рибата, като към нея оставяме коремните перки и част от врата.


Добавяме вода, колкот да покрие главата, една глава лук, разрязана на две, два стръка дивесил, чаена лъжичка сол (или колкото ви душа желае) и варим на умерен огън, обирайки пяната.
След двадесетина минути вадиме главата от бульона.

Нарязваме на едро картофите, морковите и лука


и задушаваме със зехтина в дълбок тиган


Когато зеленчуците се отпуснат леко, ги добавяме към бульона и варим до състояние на готовност. Малко преди финала добавяме лимонов сок на вкус.


Подсушаваме останалата част от рибата и я зариваме в сол в тавичка за еднократна употреба, за да си спестим миенето



Тази риба беше около 4 кг, пече се между 60 и 70 минути на 200 градуса.



Яде се с голяма доза удоволствие и добро настроение, към което чудесно пасва шардонето.

понеделник, 11 май 2015 г.

Майски рибки.

Завърши традиционната ми майска отпуска, с която закривам зимният риболов. Някой видове риби изчезват от стандартният улов, други се появяват, като цяло положението не беше зле.
Момента за който много съжалявам е че не успях да снимам еднометровото маятико, което успях да канджосам и да вкарам в лодката. То се оказа изключително пъргаво за риба силово извадена от 50 метра дълбочина и успя да изскочи от лодката преди да го приклещя като хората. Удари на 12 метра от дъното, в момента в който вече бях решил да вадя джига и направих два бързи оборота с макарата.

Първият ден улова беше стандартен


Класически риби на класическо място.
Тука идва един интересен момент - защо синегридата обича розовото? Ето един възможен отговор на въпроса:


Не знам дали това е бебе зъбар, но подозирам че не е.

Риболовна разходка номер две донесе два нови вида в списъка.


Sheephead или Sargo
както и


Отдавна набелязана цел - рофос (рофо), меру или казано по друг начин мраморен групер.


Традиционно нещата не минаха без инциденти и успях да:

Счупя Zenaq-а
Счупя педал на каяка
Да изскубя единият водач на tailwalk-а, да го загубя и да го заменя в полеви условия с водач от Zenaq

Един интересен факт за саргото - това е мидоядна риба, при която, еволюцията е решила да се пошегува с хората и и е дала човешки зъби:



Следващите дни успях да хвана една хубава стира, да направя риболов в добра каякарска компания, рибите бяха достатъчно тривиални че не съм ги снимал.
Отдадох се малко повече на почивка в добра компания от колкото на риболов, като имаше някакъв улов но не той беше целта.





петък, 3 април 2015 г.

Ефектът на обратното действие, или защо упорстваме в заблудите си.

И също така защо е безсмислено да спорим в Интернет


PSIFACTOR ON MARCH - 29 - 2015

Всички сме свикнали да се смятаме за непредубедени и си мислим, че сме готови да възприемаме нова информация, независимо дали противоречи на мирозрението ни. Парадоксът е в това, че когато новите факти противоречат на нашите най-искрени убеждения, вярата ни в последните се задълбочава. В психологията това се нарича ефект на обратното действие. Журналистът Дейвид Макрейн разглежда феномена, използвайки за пример различни научни изследвания и обяснява защо избирателно възприемаме истината и упорстваме в заблужденията си.
Wired, The New York Times, Backyard Poultry Magazine – случва се на всички. Понякога допускат грешки и послъгват с фактите. След което, независимо дали това е хартиен вестник или новинарски сайт в Интернет, редакцията признава вината си. Ако новинарското издание желае да запази репутацията си, публикува поправка. В повечето случаи тази техника работи, но новинарските издания понякога не си дават сметка за това, че тези поправки могат да отдалечат читателите от истината още повече, ако грешното съобщение отговаря на убежденията на читателите. Тези лаконични бележки на последната страница на вестника ни карат да обърнем внимание на едно от най-мощните въздействия, което влияе на начина, по който мислим, чувстваме и взимаме решения – механизма, който не ни позволява да повярваме на истината.
01

През 2006 година Брендън Найхън и Джейсън Райфлер от Мичиганския университет, Държавния университет на щата Джорджия, публикуват няколко статии за ключови политически събития. Съдържанието на тези статии потвърждавало широко разпространените заблуждения за някои спорни въпроси от американската политика. За начало на подопитния субект му е предлагано да прочете фалшивата статия, а след това друга, опровергаваща първата. Например в едната статия се говорило за това, че САЩ са намерили оръжия за масово унищожение в Ирак. В следващата пък се казвало, че САЩ никога не са намирали подобни оръжия, което отговаря на истината. Пацифистите и либералите най-често са отричали съдържанието на първата и са се съгласявали с втората статия. Милитаристите и консерваторите, обаче се съгласявали изцяло с първата и категорично не приемали втората. Тази реакция не е учудваща. Неочакваното в случая е реакцията на консерваторите, когато научавали истината. Те си признавали, че прочитането на втората статия задълбочавало вярата им в иракските оръжия за масово унищожение още повече.
В моменти на обърканост вие затвърждавате убежденията си все повече, вместо да ги подложите на критика. Когато някой се опита да ви коригира и да разсее заблужденията ви, това довежда до обратен резултат и укрепва увереността ви
След повтаряне на експеримента, като този път ролята на спорни въпроси са играли изследванията на стволовите клетки и данъчната реформа, отново е било установено че, ако поправката не отговаря на възгледите на участниците на изследването, тя само задълбочава вярата му. Хора, стоящи на различните страни на политическата барикада, четяли едни и същи статии, и ако новата информация противоречала на убежденията им, започвали с удвоени сили да отстояват гледната си точка. Поправките неочаквано довели до абсолютно противоположни резултати.
Когато някоя мисъл стане част от мирогледа вие се стараете да я защитите от външни влияния. Това става инстинктивно и неосъзнато в момента, в който мозъкът ви се сблъска с информация, несъвместима с установките му. По същия начин, по който ефектът на оправдателното мислене ви защитава, ефектът на обратния резултат ви защитава в момента на активно търсене - когато самите факти атакуват слабите ви точки. В моменти на обърканост вие затвърждавате убежденията си все повече, вместо да ги подложите на критика. Когато някой се опита да ви коригира и да разсее заблужденията ви, това довежда до обратен резултат и укрепва увереността ви. С течение на времето, благодарение на този ефект, започвате да възприемате фактите, които ви помагат да затвърждавате убежденията си с много по-малко критика.
02

През 1976 г., когато Роналд Рейгън участвал в президентската кампания, той често разказвал на избирателите за една аферистка от Чикаго, която се прехранвала от машинации със застраховки. Рейгън разказвал, че жената имала 80 имена, 30 адреса, 12 карти за социални застраховки, които използвала да получава купони за храна и помощи от здравно-застрахователни компании. Бъдещият президент разказвал как жената карала кадилак, не работела никъде и не плащала данъци. Той разказвал за тази жена, чието име не назовавал, във всеки един малък град, привеждайки в ярост слушателите си. Благодарение на нея, терминът Social security queen влязъл в американският политически лексикон, и оказал влияние не само върху политическият дискурс на САЩ в следващите 30 години, а и върху цялата социална политика на правителството. А тази история била една обикновена измислица.
Винаги е имало хора, крадящи от държавата, но личност, която да подхожда на описанието на Рейгън никога не е съществувала. Жената, за която историците подозират, че е послужила за прототип на героинята на Рейгън е била актриса-аферистка, която използвала 4 имена и пътувала насам-натам, променяйки външността си, а не някаква домакиня, обкръжена от сюрия хленчещи деца.
Въпреки публичното ѝ опровержение преди много време, историята е жива и в наши дни. Измислената дама, която се къпе в разкош и лежи върху купчини купони за обяд, докато работещите с пот на челото американци стачкуват, се мярка и в наши дни на страниците на интернет изданията. Миметическата устойчивост на думите е поразителна - една или друга версия на историята се появява ежеседмично в блогове и списания с юридическа тематика, въпреки че са достатъчни два клика с мишката, за да се разбере, че това е лъжа.
Когато фактите потвърждават убежденията, хората са склонни да виждат това, което очакват да видят и правят изводи, съответстващи на очакванията им.
Психолозите наричат тези истории наративен сценарий – това са истории за точно това, което искаме да чуем, потвърждаващи убежденията ни и даващи ни право да се придържаме към вече изграденото си мнение. Ако вярата в кралицата на социалното осигуряване защитава мирогледа ви, вие приемате този мит и спокойно продължавате да живеете.
Възможно е приказката на Рейгън да ви се е сторила отвратителна или смехотворна, но въпреки това вие без излишни въпроси вярвате в подобни истории за медицински компании, които пречат на дадени изследвания, или в истории за незаконни обиски и дори истории за това колко полезен е шоколадът или вредна захарта. Гледате документален филм за вредата на попълни нужното тука, което не е по вкуса ви и най-вероятно този филм ви харесва. На всеки "абсолютно истински" документален филм на Майкъл Мур се е падат няколко такива с противоположно съдържание, в които радетелите на идеята доказват, че тяхната версия на истината е по-добра.
Отличен пример за избирателно недоверие е сайтът Literallyunbelievable.org. Неговите създатели публикуват коментари на фейсбук потребители, които вярват на статии на сатирическото издание The Onion. Статии на тема как Опра Уинфри предлага на няколко избрани да бъдат погребани с нея в разкошна гробница, новини за строителство на център за аборти за стотици милиони долари, или заявлението на NASCAR за присъждане на премии на шофьорите за хомофобските им изказвания. За подобни новини възмутените потребители оставят абсолютно сериозни възмутени коментари. Психологът Томас Гилович е казал, че когато фактите потвърждават убежденията, хората са склонни да виждат това, което очакват да видят и правят изводи, съответстващи на очакванията им. Ако изводът съответства на нашите убеждения, си задаваме въпроса "Мога ли да повярвам на това?", докато ако ни разочарова се питаме "Длъжен ли съм да му вярвам?".

03

Ето защо най-ярките критикани вярват в това, че Обама не е роден в САЩ и никога няма да повярват на стотиците факти, които очевидно доказват обратното. Когато администрацията на САЩ публикува целия текст на свидетелството му за раждане, реакцията на противниците на Обама напълно съответства на ефекта на обратното действие. Те внимателно проучили документа и го обявили за смехотворен, което допълнително затвърдило убежденията им. Така е било и ще бъде всеки път, когато стане дума за теория на конспирацията или някакви други невероятни факти. Опровержението винаги укрепва вярата на човека в обратното. То винаги се приема за част от заговора, а недостигът на фактология се приписва на стремежа на конспираторите да скрият истината.
Това обяснява защо странните, остарелите и абсолютно безумните убеждения оцеляват в борбата с науката, здравия разум и фактите. Но истинската същност на феномена се крие по-дълбоко, все пак никой от нас не се смята за луд. Ние не смятаме, че мълниите ги хвърля божество, което за забавление прави няколко изстрела по земята. Не носите специално бельо, с което да защитите либидото си от лунната светлина. Вашите убеждения са рационални, логични и основани на фактите, не е ли така?
Добре. Да поговорим например за телесните наказания. Добро ли е това ли не? Безобидно или вредно? Можем ли да считаме телесните наказания за липса на любов, или напротив, за проява на родителски грижи? Науката има отговор на въпроса, но с това ще се заемем по-късно. А сега опитайте да осъзнаете какво чувствате по този въпрос и ще разберете, че искрено желаете да попаднете под чуждо влияние, искате да бъдете просветени за куп въпроси, но много от тях подминавате.
Последният път, когато сте се впуснали или просто сте били свидетел на интернет спор с някой, който е бил абсолютно убеден в това, че знае всичко за здравната реформа, контрола върху разпространението на оръжието, еднополовите бракове, сексуалното възпитание, нарковойните... Помните ли какво се е случило? Преподали ли сте на опонента си ценен урок? Благодарили ли са ви за това, че сте разпръснали нечие невежество, за това, че сте помогнали за решението на спорен въпрос, след като сте проклели опонента си за невежеството му? Свалили ли са ви виртуална шапка за това, че сте направили някой по-добър човек?

Да се спечели спор в мрежата е невъзможно. Когато започнете да затрупвате опонента с факти, линкове и цитати, вашият опонент всъщност започва да се чувства още по-убеден в правотата си, отколкото в началото на спора. 

По-скоро не. По-голямата част от онлайн битките се развива по един и същи сценарий: всяка страна се хвърля в атака и вади от дълбините на интернет все нови и нови доказателства за укрепване на позициите си, до момента, в който една от страните не издържа и минава към обиди. Ако ви провърви, коментарът ви ще бъде изтрит и ще успеете да съхраните достойнството си или пък страничен коментатор ще насъска сюрия негодуващи срещу опонента ви.
Изучаването на ефекта на обратният резултат показва, че да се спечели спор в мрежата е невъзможно. Когато започнете да затрупвате опонента с факти, линкове и цитати, вашият опонент всъщност започва да се чувства още по-убеден в правотата си, отколкото в началото на спора. Когато опонента започне да ви противоречи, същото се получаава и във вашето съзнание. Ефектът на обратният резултат ви кара все повече да се затваряте в усещането си за собствена правота.
Забелязвали ли сте някога една странна особеност – почти не забелязваме похвалите по наш адрес, но за сметка на това всяка критика ни засяга изключително силно? Хиляди положителни отзиви могат да минат незабелязани, но една единствена забележка от типа на "тъпотия" може да заседне в главата ни за няколко дни. Една от хипотезите, обясняващи това и защо сработва ефекта на обратният резултат гласи, че ние губим много повече време за обмисляне на информацията, с която не сме съгласни, от колкото тази, която е близка до възгледите ни. Информацията, потвърждаваща нашите убеждения изветрява бързо от съзнанието ни, но когато се сблъскаме с нещо, което противоречи на предварително придобити знания за устройството на света ние се спираме и я вземаме под внимание. Има психолози, намиращи обяснение на този факт в теорията на еволюцията - предците ни са отделяли много повече внимание на негативните въздействия, от колкото на позитивните, защото този, който не успявал да реагира адекватно на негативните въздействия не оцелявал

През 1992 година Питър Дитто и Дейвид Лопез провели експеримент, при който участниците трябвало да потопят малка хартиена лентичка във плоска чашка със слюнка. Хартията била съвсем обикновена, но психолозите съобщили на едната половина от участниците, че тя ще позеленее, ако човек има сериозни проблеми с панкреаса, а на другата половина, че това ще стане, ако те са абсолютно здрави. На двете групи им било казано, че реакцията ще протече за около 20 секунди. Оказало се, че хората, на които им било казано, че хартийката ще позеленее, ако са здрави, чакали резултата много повече от двадесетте секунди, за които са били информирани. Ако цвета не се променял, 52% опитвали още веднъж. В другата група, където зеленият цвят означавал лоши новини, почти всички били удовлетворени от 20-те секунди и само 18% се опитали да направят теста отново. 

04

Когато четете отрицателен коментар, който разбива на пух и прах това, което обичате, а вашите убеждения биват подлагани на съмнение, вие придирчиво и внимателно изучавате информацията в търсене на слаби места. Когнитивният дисонанс блокира механизма на мисленето ви, до момента, в който не се справите със ситуацията. Докато трае процесът вие изграждате повече неутрални връзки, конструирате нова памет и когато завършите размишленията си, изначалните ви убеждения стават по-силни от всякога.
Психологът, колумнист в New York Times Дан Гилбърт, наблюдава ефекта на обратния резултат при борбата с излишното тегло: "Случва се, че цифрата на кантара в банята излиза извън всички норми. Тогава слизаме и се качваме отново, за да се убедим, че не сме се отпуснали прекалено силно само върху единия си крак. Ако резултата ни устройва с усмивка отиваме под душа. Без излишни въпроси приемаме цифрата, която ни харесва, но в обратният случай опитваме няколко пъти, несъзнателно убеждавайки кантара да застане на наша страна."
Ефектът на обратния резултат постоянно подрежда вашите убеждения и спомени, склонявайки ви към тази или онази страна с помощта на процес, който психолозите наричат "предвзета асимилация". Десетки години изследвания на различни когнитивни изкривявания показват, че хората възприемат света през дебелата призма на вярата си, замъглена от постулати и мироглед.
През 1996 г. учени показали на група участници в експеримент дебати между Боб Доул и Бил Клинтън и установили, че всеки от участниците в експеримента вярвал, че кандидатът му е спечелил. През 2000 г., когато учените започнали да изучават привържениците и противниците на Клинтън от гледна точка на реакцията им към скандала с Моника Люински те изяснили, че привържениците на Клинтън смятали Люински за неблагонадеждна разрушителка на семейното огнище и трудно успявали да повярват, че Клинтън е излъгал под клетва. Естествено, противниците на президента изпитвали абсолютно противоположни чувства.
Да се пренесем в 2011 г., когато каналите Fox News и MSNBC си оспорваха територията на кабелната телевизия: всеки един от каналите обещаваше да дава такава информация, която да не подлага на съмнения убежденията на тази или онази част от населението. Ето ви предвзета асимилация в действие.
Предвзетата асимилация работи не само в отношение на съвременните събития. През 2004 година група учени провежда изследване, в хода на което моли либерали и консерватори да си кажат мнението за стрелбата в Кентският университтет през 1970 г., когато войници от националната гвардия откриват огън по демонстриращи срещу виетнамската война, в резултат на което загиват 4 човека, а 9 са ранени.
Както обикновено се получава с всяко историческо събитие, детайлите са започнали да се изопачават още в течение на първите часове. След години, книги, статии, телевизионни предавания и песни оплитат дебела мрежа от причини, мотиви, изводи и предположения, в която всяко едно мнение е било обосновано по един или друг начин. Седмици след разстрела, психолози анкетирали студенти, свидетели на стрелбата и отбелязали че 6% от либералите и 45% от консерваторите смятали, че националната гвардия е била провокирана от демонстрантите. Двадесет и пет години по-късно сред анкетираните студенти 62% от либералите заявили, че войниците са извършили убийство и само 37% от консерваторите се съгласили с това. Пет години по-късно студентите отново отговаряли на същия въпрос и отново консерваторите били по-склонни да твърдят, че демонстрантите са преминали границата по отношение на Националната гвардия, докато основна част от либералите виждала войниците като агресори. Удивително, но колкото по-добре били запознавани с подробностите около събитията, толкова по-силни ставали убежденията им. Тоест, колкото повече знаел човек за събитията, толкова по-яростно поддържал едната от страните. Хората, които знаели само за най-общите моменти от събитието в по-малка степен изпитвали ефекта на обратното действие при оценка на събитията. Същият ефект карал по-осведомените хора да игнорират спорните детайли.

Човешкият разум прави всичко, за да поддържа и да се съгласява с това, което веднъж вече е приел, дали заради това, че това е предмет на вяра или просто му харесва. Каквито и да са силата и бройката факти, свидетелстващи за противното, разумът или не ги забелязва, или ги пренебрегва, или ги отхвърля посредством различаване с голямо предубеждение, за да остане ненарушена достоверността на предишните заключения.
Франсис Бейкън

През 1997 г. Джефри Манроу и Питър Дитто публикували серия фалшиви статии. В едно от изследванията се твърдяло, че хомосексуалността по-скоро се явява психическо отклонение. В другата се твърдяло, че всяка една сексуална ориентация е естествена и нормална. След това участниците в експеримента били разделени на две групи - едната смятала, че хомосексуалността е заболяване, а другата  - че не е.
На всяка група били предложени фалшиви статии с измислени факти и свидетелства, че тяхната гледна точка е грешна. След като и двете групи прочели материалите, твърдящи, че гледната им точка не е вярна, никой не заявил, че внезапно е получил прозрение, осъзнавайки, че всичките тези години е грешал. Напротив, всички започнали да твърдят, че решението на подобни проблеми е недостъпно на науката. Когато в последствие им били предложени такива спорни теми като телесните наказания и астрологията, същите хора заявили, че повече не се доверяват на науката и на способността ѝ да намира истината. Вместо да преразгледат възгледите и да погледнат фактите в лицето, те предпочели да отхвърлят цялата наука изобщо.
Някога науката и литературата са се опитали да нарисуват бъдещето, в което сега живеем. Книгите, филмите и комиксите от време оно са рисували киберпънкове, браздящи безкрайните простори на информацията, персонални комуникационни устройства, обвиващи човек в облак от образи и звуци. Разказите и среднощните приказки по радиото предсказвали времето, когато човек ще има моментален достъп до съвкупното човешко знание и цялата художествена продукция на човечеството. Милиони човешки съдби, свързани помежду си и изложени на показ пред тези, които искат да видят. И ето - това бъдеще настъпи. Всички ние сме обкръжени от компютри, които могат да ни разкажат всичко, което знае човечеството, да ни обяснят как да изпълним всяка задача, да ни научат на каквото си искаме и да ни разкрият същността на всяко явление на земята. Въображаемият от едно време живот е станал реалност.
И ако това обещавано ни бъдеще е настъпило, защо вече не живеем в царството на науката и разума? Къде е тази социално-политическа и техническа утопия, емпиричната нирвана, обителта на боговете на аналитичната мисъл, където всички знаят истината?
Сред множеството предразсъдъци и заблуждения, които ни преграждат пътя към царството на микропроцесорите и тесните дънки, живее огромното чудовище на нашата психика - ефектът на обратния резултат. Той винаги е бил близо до нас, винаги е влияел върху това как ние и предшествениците ни са възприемали света, но интернет успява да пусне звяра на воля, в пъти усилвайки убедителността му, а ние с годините така и не успяваме да помъдреем.

05

Предвид това как се развиват социалните мрежи и рекламата, ще ни става все по-сложно да преодолеем стремежа на човека да потвърждава информацията, съответстваща на мирогледа му и ефекта на обратният резултат. Човек има все повече и повече възможности да избира само тази информация, която му харесва от общият поток и надеждните по негово мнение източници, които ще му предоставят тази информация. Като капак на всичко рекламчиците продължават да се приспособяват, създавайки рекламни кампании не само на основата на данните, които вече имат за вкусовете на човека, но и вземайки предвид рекламата, която вече му е подействала. Рекламата на бъдещето ще се разпространява не само в зависимост от предпочитанията ви, но и според това за кой сте гласували, в какво настроение сте, коя година или ден сме и изобщо всяка една информация, която може да бъде замерена. В света, в който има всичко, което можете да поискате, вашите убеждения никога няма да бъдат подлагани на съмнение.
Три хиляди спойлера са били засечени в Туитър, няколко часа преди Барак Обама да се качи на президентската катедра и официално да съобщи на света, че Осама Бин Ладен е мъртъв. Страници във фейсбук, сайтове, предлагащи бързо забогатяване и милиони имейли, СМС-и и мигновени съобщения, говорещи за смъртта на терориста предшествали официалното заявление на 1 Май 2011 г. Историите и коментарите се сипели един след друг, а търсачките се нажежили до бяло. Между 7.30 и 8.30 сутринта, количеството запитвания за Бен Ладен в Гугъл нарастнало с 1000% спрямо целия предишен ден. Видеото на Тоби Кит и Лин Гринуд в ютюб заело лидерска позиция. Неподготвените новинарски сайтове бълвали новина след новина, за да нахранят с информация гладната публика.
В света, в който процъфтява все ново и ново знание, където всеки ден се извършват научни открития, осветяващи, струва ми се всички страни на човешкият живот, ние, както и болшинството хора, както и преди възприемаме информацията твърде избирателно.
Това е малко плашещо свидетелство за промените, настъпили в света на информационната обмяна от септември 2001 г. Само едно нещо беше предсказуемо и видимо неизбежно. Няколко минути след публикуването на първите материали за спецподразделението Seal Team Six, за рзстрела на Бен Ладен и спешното погребение на тялото му в морето, теориите на заговорите зацъфтяха на плодородната почва на предразсъдъците ни. Няколко дни по-късно, когато се изясни че фотодоказателства няма да има, теорията на заговора се оформи в крайни и неопровержими факти.
И въпреки че информационните технологии не стоят на едно място, поведенческите схеми, които човек използва, ако заговорим за вяра, безспорни факти, политика и идеология, си остават старите. В света, в който процъфтява все ново и ново знание, където всеки ден се извършват научни открития, осветяващи, струва ми се всички страни на човешкият живот, ние, както и болшинството хора, както и преди възприемаме информацията твърде избирателно, дори ако фактите се подкрепят от научни данни, добити от стотици години изследвания.
И какво си говорихме за телесните наказания? След като прочетохте всичко си мислите, че сте готови да разберете какво науката мисли по въпроса? Секретен източник съобщава, че психолозите все още са в процес на изучаване на това явление, но вече е известно, че регулярният бой прави децата до 7 години по-послушни, ако се извършва не пред други хора и само с ръце. А сега, внимание – малка поправка - другите методи за въздействие върху поведението – позитивна подкрепа, символични спестявания, свободно време и т.н. са също доста ефективни и не изискват проява на излишна жестокост. И така, вие прочетохте тези редове и най-вероятно те са предизвикали силна емоционална реакция във вас. Промени ли ви се мнението по въпроса, сега, след като вече знаете истината?

вторник, 31 март 2015 г.

Рибки на бързо и на близо.

Какво прави човек, когато има само един уикенд за риболов? Логичното е да си предвиди ходене до някое не чак толкова далечно място. Така решихме и ние. Първоначалният план беше да отскочим до квартирата, като другарчето ми щеше да лови от брега, а аз да вляза с каяка да проверя няколко набелязани точки до полуостров Олимпиада.
Плана беше успешно изпълнен, като се изключи дребното препятствие под формата на пиене на бира и сладки приказки до 4.30 сутринта.
Резултатите при мен бяха очаквани за района - два сафрида и един дракон.





Сафрид, уставно захапал кука 3/0 на 120 грамов джиг - зловещ средиземноморски хищник.
Другарчето ми се оказа че е извадил един хубав и изтървал един не чак толкова хубав лаврак, с което сложи приятен край на черната серия в северна Гърция, не напразно Аспровалта, беше прекръстена на Аспровалата.
Тъй като пиенето на топли италиански напитки на основата на кафе и мляко не ме устройваха особено много, в главата ми почна да се върти идея за Халкидики, която беше подкрепена от 90-те километра, които навигацията ми показваше, като разстояние до там.
Зарязах лодката на пристанището и отидох да си прибера колата от плажа, където я бях оставил. Забравих да спомена, че първоначално влязох от плажа, защото а) ми беше по-близо до набелязаните точки и б) исках да тествам новата количка за каяк на Хоби. Първоначално обърках технологията на качване на каяка на количката - оказа се че не каяка се качва на нея, а тя се монтира на каяка, докато лодката е все още на колата. Психологическа инерция, какво да се прави, ако се бях замислил на време щях да осъзная че първоначалната ми идея е невъзможна поради липсата на един-два допълнителни крайника. Количката свърши чудна работа, големите гуми вървят идеално по пясъка. Следващият път ще отработя технологията за монтаж. Като се върнах при лодката видях че половината село се е събрало да я оглежда, като един от местните дядовци побутваше педалите с бастуна, а всички останали дискутираха нещо оживено и цъкаха с език. Приказките се оживиха, като видяха двата сафрида. На бързо разхвърлях лодката и я натоварих на колата, след което седнах да изпия една бира, обмисляйки плановете за следващият ден, като мисълта за Халкидики засядаше в главата ми все по-сериозно. Речено - сторено - на сутринта станах по-рано, оправих багажа, оправихме квартирата и подкарахме на там. 
Не знам какво бях гледал по картата, но се оказа че грешката в изчисленията беше близо двойна и пътя отне около 3 часа. Оставих спътника ми да лови от брега, а аз поех към набелязаната точка.
Прекрасното пролетно време и правилният подход донесоха резултат, след като извадих един костур от 80 метра дълбочина и един половин килограмов дракон от 40, на 60-я метър нещо тежко увисна на линията. Личеше си че рибата е хубава, но нямаше грам борба - усещането беше все едно че вадиш полиетиленов плик.


Кантара показа 2.680


вторник, 24 март 2015 г.

Делтата на Дунав, първо ходене.

Какво нещо е човешката памет. Със сигурност не си спомням какво съм правил в офиса преди две седмици, определено ми се губят подробности от личният ми живот през последните година-две, но Делтата от преди 4 години я помня така сякаш съм бил там вчера. Като всяко хубаво нещо, това пътуване се осъществи съвсем случайно. Инициатор беше Камен, който тогава не познавах лично, който пусна съобщение във форума с въпрос на някой ходи ли му се до Делтата. Тъй като тогава бях щастлив ерген, без някакви сериозни ангажименти се навих почти моментално. Това пътуване беше първа проява на тежкото заболяване наречено каякарска лудост. Преди това почти не бях пътувал в чужбина, изключая Гърция и бях много уплашен от преспективата да се озова по средата на дивото в непозната държава, където се говори език от който нямам грам понятие. В последствие това ми стана любим спорт. Преди да замина направих някакви проучвания за терена, местата, необходимите документи, които в последствие се оказаха напълно неверни. Но стига предистория, да започна с историята. Една прекрасна съботна сутрин натоварих багажа на колата, опс, сутрин ли казах, по-скоро беше към обяд, след което се наложи да взема това-онова на заем, като тези разходки ме забавиха допълнително в София. Около 4 часа следобяд успях да тръгна от града и поех по дългият път към Исперих. Уравнението беше изпълнено с много неизвестни - като се започне от човека, с който щях да пътувам, който го познавах задочно от форуми и фейсбук, продължи се през маршрута, ваденето на документи и не на последно място тоталната липса на идея къде точно в четирите хиляди квадратни километра Делта искаме да стигнем. Опасенията за спътника ми се подклаждаха от факта че той ми каза че е на сватба, но когато пристигна в Исперих ще дойде да ме посрещне на входа на града с колата. Някак си не можех да си представя сватба в провинцията, която да не е съпроводена от зловещо напиване на пълният състав от гости. А след това посрещане с кола в полунощ? Звучи ми леко безотговорно. Както се оказа абсолютно всичките ми опасения за Камен се оказаха напразни - той се оказа невероятен човек, който за мен е чест да смятам за свой приятел. Вечерта в Исперих мина под надслова на умората от цяла вечер шофиране, подкрепена от неразумно количество алкохол, като закономерният резултат беше събуждане рано, рано в час който в англоезичните държави се означава вече като PM.
Лежерно натоварихме всичкият багаж, и полека потеглихме към Румъния.


Не знам защо, решихме да минем през Кардам. Може би генетично наследеният наследеният балкански страх и недоверие към непостоянната инфраструктура, като ферибот, примерно, ни накара да минем по суша. Пътят Исперих - Кардам - Констанца - Тулча отнема около 2 пъти повече време от колкото минаването през Силистра, както и пътищата в тази част на Румъния са доста по-неприятни, но тогава още не го знаехме. Почти веднага след като минахме границата ни спря гранична полиция, като граничният полицай отказа да говори на език различен от румънски. След като ми провери всички документи, почна да ми сочи каяците и да казва "....проблем... Германиа - но проблем, Булгариа - но проблем, Романиа - проблем..." Замислих се и реших че има нещо против това че каяците стърчат на около 70 сантиметра зад задният габарит на колата. Извадих една червена тениска, вързах я отзад, след което се натъкнах на усмивката му и думите - "Романиа - но проблем". Лека по лека стигнахме до Тулча - столицата на Делтата. Тръгнах да разпитвам за рибарски магазини с идеята да получим някаква достоверна информация за положението с риболова, необходимите документи и евентуално транспорт до хубава точка и гид. Това се оказа доста сложен проблем в неделя следобед. Все пак успях да намеря англоговорящ продавач в рибарски магазин, след около два часа лутане, който ме информира че лицензи не се изискват особено много, а ако все пак някой ни провери, може да му платим на място.
- Is this legal? попитах аз?
-Yes, sure.
Хората явно не останаха много доволни от това че не си купихме пиявици и попови прасета, но ни пожелаха наслука, а ние отидохме да търсим място от което да пуснем каяците.
Стандартната процедура в Тулча е да си оставиш колата с колесаря на паркинга, след което обслужващият персонал на хелинга ти пуска лодката на вода, товари ти багажа и те катери на лодката, срещу съответната сума, а колата остава на платен паркинг, докато не се върнеш от риболов. Това се оказа абсолютно безсмислен разход, защото за да пуснем каяците от хелинга ни чарджнаха сума достатъчна за пускането на морска яхта от него. Опита се трупа с излишни разходи, факт.
След като си натоварихме багажа по каяците, те станаха практически неповдигаеми но някак си успяхме да се изтъркаляме във водата в светлината на залязващото слънце. Предстоеше ни едно дълго пътешествие и първата вечер решихме да гребем по тъмно. Слънцето залезе почти веднага след като се пуснахме на вода, но в последните минути светлина видях крайбрежните горички след Тулча и се зачудих дали те не са по-подходящото място за приводняване. Лека по лека се пускахме надолу по течението, подминахме няколко закотвени кораба и след като преценихме че сме изминали достатъчно път се настанихме за нощувка. На следващият ден ни предстоеше да намерим входа на Сулинският канал и да се пуснем по него. Силно се зачудих на дискотечните светлини мигащи в небето, но на следващият ден те ни дадоха ориентир - мигащите червени лампи означаваха далекопроводите, които тръгваха от вятърните електростанции. Последва вечеря и сериозна дегустация на бърбъна, който непредвидливо бях взел в количество само две бутилки. Оказа се глупава идея а) да носиш стъклени бутилки и б) да подцениш каякарската глътка след дълъг ден.
Сутринта се събудихме свежи и отпочинали и се заехме да издирим къде точно сме се озовали през нощта. Камен беше разпечатал и ламинирал топографски карти на руският генщаб, които въпреки ужасно дребният мащаб се оказаха много по-точни и подробни от румънските карти на месността.

След закуската, която се състоеше от нудълси, салата, кафе и бърбън успяхме да разберем къде се намираме, като за наше учудване се оказа че сме подминали Сулинският канал с няколко километра. Какво са няколко километра за нашего брата - изпълнени с енергия рипнахме нагоре по течението, спирайки да ловим на интересните места, с променлив резултат, колебаещ се между нула риби и никакво кълване.
Малка историко-географска справка. В началото на миналият век на европейските мореплаватели им е писнало да въртят тегели по дунавските меандри, след което един куп умни глави се събрали и проектирали един канал, който тегли права черта от морето, където възниква град Сулина до малко преди Тулча.
Карането на каяк по Сулинският канал по идея се доближава до карането на велосипед по Цариградско шосе в централното платно. Трафика в канала е доста натоварен, като се почне от рибарските лодки тип "тутраканка" с двигатели между 20 и 40 конски сили и, забележете, газови уредби, мине се през луксозни лодки с туристи с по два двигателя от 200 или 250 коня, продължи се с "Комети" на подводни криле и се свърши със съвсем истински океански кораби, запътили се към корабостроителницата в Браила. Предвид това че канала е изкуствен, т.е. доста тесен, а бреговете му са укрепени с камъни тип "буна" и навика на румънците да карат задължително на пълна газ, пътуването ни с претоварени каяци определено се насити с емоции. На първият полегат пясъчен бряг, който видяхме имаше малка група румънски рибари, опънали... след 65-тата дънарка се отказах да ги броя. Според мен определено целта им беше да спортуват, тъй като от време на време наблюдавах спринтове на по-50-100 метра до някоя въдица, която условно кълвеше. Че и май вадиха дребни платички.


По някое време реших да съвместя полезното с приятното, иначе казано сглобих една въдица и пуснах един воблер зад мен.


За учудване извадих два распера, за които Камен каза че никой от дунавските рибари няма да ни повярва, ако кажем че сме вадили распери на тролинг. Маршрутът ни беше изпълнен с прекрасни гледки на дивата и не чак толкова дива Делта.


Предвид скоростта ни на придвижване изглеждаше напълно реално на следващият ден да стигнем до Миля 23. Точка възпята от българските шаранджии.
 преди официалната отбивка, която видях на картата, спряхме за почивка и разузнаване в село Горгова. Когато акостирахме, видяхме един младеж да излиза от близкият канал и да се насочва към пристанището с лодка от която стърчаха въдици. За наша радост младежа се оказа англоговорящ и ни даде някой основни насоки.
В езерото Фуртуна рибата капризничала и кълвяла само на това - показва нещо като дропшот монтаж, но със жива рибка.
Всеки един от местните с радост ще ни закара 20 км нагоре по течението до Тулча, но да не очакваме да ни вземат по-малко от 500 леи (около 240 лв)
Всеки ден, към 7.15 сутринта минава шеф?, който няма проблем да ни качи лодките и ще ни излезне около 10 пъти по-ефтин.
Лятото на Фуртуна щуката взимала на изкуствени примамки (показва един типично пъстървов воблер на Рапала в цвят балканка) но сега не ще.
Риболова на щуката е най-силен през август, но тогава има пълчища човекоядни комари.
Благодарихме му за информацията, след което се насочихме към местният магазин да попълним запасите.



На въпроса ми дали продават цигари магазинерката ме погледна с поглед, предназначен да изпепели някой данъчен инспектор, но след като ни чу да си говорим на чужд език, а и явно четейки дрес кода ни (неопрени, сухи костюми, спасителни жилетки и внушителен DSLR фотоапарат на врата ми) прецени че не сме от митническите власти и отвори чекмеджето под тезгяха да покаже с какви цигари разполага магазина. След като задоволих наркоманските си страсти, дойде ред на антидепресантите.
- Excuse me, did you have brandy?
- No we did not.
Погледа ми се плъзва по витрината и се закача на бутилката Джак, с етикет отговарящ на около 80 лв български пари. Отчаянието се изписва на лицето ми... след което Камен демонстрира че не напразно е живял в близост до Румъния
- Цуйка?
- Of course we have tsujka, how much did you want?
Здравият разум надделява над ентусиазма
- Half... uuuhhh, no, one liter.
- Ok, but you must know that this is very strong drink!
Последната реплика се раздава на фона на дегустацията ни на местната ракия
- Камене, виж те можели да правят читава ракия, само че е малко слабичка
– Дай да пробвам, да не е лоша.
Пред кръглите, като чаени чинийки очи на продавачката, четвърт от първата половинлитрова бутилчица от фанта изчезва в гърлата ни.
– Excuse me, where are you from?
- We are from Bulgaria.
-Oh, ok, I though you were germans...
Явно информацията за произхода ни успокоява народа в магазина че няма да припаднем на момента от алкохолна интоксикация, а ние продължаваме към заветната Миля 23.
След като отбихме в канала от който беше излязъл младежа, споделил ни така ценната информация, се разходихме по няколко "странични улички"



 и усетихме че първо, течението е леко неприятно и насрещно и второ след малко слънцето ще залезе та е време да си намерим място за спане. Акостирахме до една biurd watching вишка, опънахме лагера и довършихме запасите от бърбън.


Сутринта Камен ме изпревари със ставането и докато се разправях със закуски и кафета набързо удари няколко распера.


Продължихме да катерим по каналите, като аз бях фрустриан от безхаберието на някой местни пилоти. Не мога да си ообясня как може да се карат 400 коня на пълна газ в канал широк има няма десетина метра, още повече при положение че там има и други участници в движението, като каякари, примерно. С един от киселите гъзари имах следният разговор:
- You are fucking moron!
-?
- Can't you see kayakers in the channel?
- So what?
- Are you crazy, you can kill us!
- Uh?
- Are you blind?
- No.
- Fuck you!
- ???
Уж на такива мероприятия се ходи да се разтоварим от напрежението, а какво се получава като резултат...
След няколко километра гребане, вземаме лявата пряка и...
И се озоваваме в рая.
Изведнъж излизаме от мрачните прави канали, прокопани в глината, канали с отвесни стени, през които местните карат като луди и се озоваваме в един изоставен ръкав.
Ръкава е обкръжен от шавари, задръстен с водна леща и в него плуват лебеди.


Дори виждам местен чичко с лодка, закотвил се да лови риба. Съвсем на майтап закачам един джърк, предоставен ми от Вальо. Евтин китайски DAM със смотани куки.
Замятам. Удар, повеждане, откачане. Замятам отново. Същият резултат. Ясно че куките му не стават за нищо, но по дяволите от 6 замятания да имаш 4 удара на щука си е впечатляващо. Наближавам местният чичо с лодката и го виждам как вади костур.
- Do you speak English?
- Yes, little.
_ Is here a lot of this fis?
- Yes but you need a little fish to catch it.
Вадя ултралайта, закачам 3 инчов лимоненожълт туистър на гари ямамото на 4 грама глава, вадя 4  бързи костура и отговарям
- I don't think that I need little fish, thank you.
Километър, два след това намираме идеалното място за лагер, хвърляме багажа на брега, след което аз вадя ултралайта и втрещен правя 18 поредни риби със всяко замятане. Деветнадесетата беше щукле и прегриза тънкият флуоркарбон за норматив. По някое време на гости ни дойде един от комшиите, които си живееха в корабчето, акостирало от другата страна на острова, любезно ни попита дали ще е проблем да полови тук, ние отговаряме че няма да е никакъв проблем. Чичото вади античен китайски стъклопластов телескоп с влакно клонящо към 0.34, кука някъде около втори номер, закача един тлъст земен червей към 15 сантиметра и почва да скубе бабушки по половин кило. Захранка трябвало, а?  Малко след това тръгваме на инспекция по района.

Затлачени канали


Водни птици


жаби на корем


и други приказни моменти


И не само от към пейзажи, но и от кулинарна гледна точка


На следващият ден тръгнахме да търсим места за риболов. Не че около лагера не ставаше, по-скоро точно обратното, но езерата на картата силно ни привличаха. Първото езеро до което стигнахме се оказа... около 15 сантиметра дълбоко. Не че каяка не минаваше през него, но определено нямаше как да се лови риба.


Местността беше по-скоро рай за бърдуотчърите, от колкото за рибарите. След което се насочихме към езерото Фортуна. На картата се виждаше че езерото изобщо не е малко, но ниската есенна вода вече ни беше сервирала няколко изненади, та нямахме никаква идея какво да очакваме.
Внезапно пред погледа ни се разкри водна шир. Вече няколко дена обикаляхме по каналите и гледката в която погледът стига до хоризонта беше радост за очите.

Такаа.... намирам първата дупка, прагче и изобщо нещо интересно на сонара и ги почвам. Да ама не, въпреки че каналът по който стигнахме до езерото беше дълбок между 4 и 6 метра, самото езеро беше... 90 сантиметра абсолютно навсякъде. Интересен въпрос - как да намериш рибите на площ от няколко квадратни километра, при положение че нямаш абсолютно никакъв ориентир да се закачиш? Въпрос номер две - как се лови риба в езеро дълбоко 90 сантиметра, обрасло с растения, които стигат до между 20 и 0 сантиметра от повърхността? Загледах се с какво ловят местните - клатушки тип toby rocket, въртележки 5-ти номер, все тежки примамки с които на всяко замятане вадиха топки водорасли. Тази няма да я бъде си казах и закачих един силиконов шад без утежнение. Въпросният шад си правеше каквото иска във водата, въртеше се на всички посоки, играта му нямаше нищо общо с това, което трябва да е, но на второто замятане хвана риба.


Дребна, но като за начало ставаше. Малко след това реших да не се занимавам с глупости, извадих ултралайта и закачих риджито, което Явор ми беше подарил за рожденият ден. И се почна... Темпото беше хвърляш-вадиш, риби от абсолютно всякакъв калибър, като се започне с костури по 10 сантиметра и се завърши със щуки от 2 кг.


Колкото и да е странно, усетих че този вид риболов омръзва бързо. За първи път да ми стане скучно да вадя риби. Всъщност, лъжа, за втори. След подобна случка се отказах от риболова на естествена стръв. Нямаше надлъгване с рибата, нямаше мислене, а само механично вадене на риба след риба.


Поне да се наловим като хората и да направим бройката, която в България на воблери се прави за година или повече. Няколко дни ловихме на Фуртуна, почивайки се и радвайки се на бройки. Задържахме риби, колкото да имаме за едно ядене и пускахме основната част от улова пред погледите на учудените румънци. Философията на catch & release определено не е стигнала до този край на света. Защо да ловиш риба, ако не можеш да натъпчеш фризера? Виж ги тези българи, колко са глупави.



Почивката наближаваше края си, а ние все още не бяхме измислили как ще се прибираме. Освен това бърбъна беше свършил на втората вечер от лагеруването ни до Фуртуна, а цуйката и доматите изчезнаха със страшна скорост. Четвъртък вечерта бяхме приключили по-голямата част от запасите си и решихме да стегнем багажа и да се приберем на мускулна тяга. Спускането надолу по течението ни отне почти три дена, но тогава губихме много време в изследване на странични канали и почивки. Решихме че за два-три дни ще можем да се качим обратно до Тулча. Бяхме си предвидили целият петък, съботата и евентуално неделята. Предвид обстоятелствата реших че ще е по-смислено да хванем по по-малките канали, а не да се връщаме през Сулинският, което прибави доста разнообразие, но и малко утежни нещата.


В четвъртък вечерта нямахме никакъв алкохол и до някъде благодарение на това в петък сутрин, по изгрев слънце, свежи и отпочинали отплавахме с лодките. Гребането нагоре по течението е тегаво. Течението не беше особено бързо, но с тромава лодка, като старият ми каяк, доволно натоварен с багаж, усещаш че нещата не стават по начина по който ти се иска. Заредиха се безкрайни канали, доста по-приятни за окото и с много по-малко трафик от Сулинският. Както споменах преди малко - това донякъде беше тактическа грешка, защото каналите се поддържат непрекъснато и са с правоъгълно сечение. И докато в по-широките ръкави, течението в брега е много по-бавно от колкото в средата, в тези канали нямаше никакво значение къде се движиш.


Направихме няколко кратки почивки по пътя, добре че бях скатал два шоколада за всеки случай, нямате си представа колко енергия ти дават в такъв момент.


Около 12 часа на обяд се заговорих с един туристически гид, който возеше младо семейство с лодката си
- Колко път имаме от тук до Тулча?
- О, малко е за два три часа ще го вземете с тези лодки.
Това прозвуча много обнадеждаващо, единственият дребен проблем беше че румънците имат много странна преценка за разстоянията.
След още няколко часа гребане, когато вече усещах режеща болка в гърба и врата си видях едни местни рибари и пак попитах да се ориентирам за разстоянието до Тулча.
- Много е далеч от тук, имате поне 20 км.
Това ме озадачи, по моя преценка трябваше да сме много по-близо.
Освен всичко друго, моето копие на картата беше излетяло от лодката и нямах ни най-малката представа къде се намирам, което не беше особено приятно усещане в лабиринта от канали. Логическият път беше всеки път да завиваме срещу течението, но това не означаваше че съм спокоен, дори напротив.
След десетина минути ни казаха че сме на два километра, после че сме на 6. Цифрите се смаляваха но не ни даваха никаква информация дали ще стигнем по нормално време, или ще се наложи да спим по трасето. Предвид състоянието си не можех да си представя как ще греба на следващият ден, ако се наложи.
Сложих за маркер стълбовете на един далекопровод и предложих да спим около тях, защото всяко загребване ми се удаваше с мъка и усещах как няма да издържа много. За огромно учудване, още преди да стигнем до опорите на далекопровода видяхме как слънцето клони към залез от другата страна на Георгиевското Гирло - основният ръкав на Дунав, който тече покрай Тулча.
Последните два километра ги взехме буквално на инат, като излязохме на паркинга около 9 часа вечерта, преодолели близо 40 километра срещу течението на Реката за 13 часа.
Не мога да ви опиша колко прекрасно усещане в такъв момент е да си съблечеш неопрена и да облечеш сухи и чисти дрехи. В последствие си забравих неопрена върху колата и така потеглих, но честно казано не съжалявам че го изгубих, това определено не се оказа най-доброто облекло за риболов от каяк.
Шофирането след такова мероприятие беше малко тегаво, още повече когато спътникът ти захърка почти моментално на предната седалка, но не ми беше за първи път и определено не беше за последен. Преди границата ни спряха същите гранични полицаи, но като видяха каяците само махнаха да продължим, а около 3 сутринта вече бяхме в Исперих, където ни посрещнаха със всички удобства на цивилизацията и най-вече баня. О, да тогава бях още с дълга коса. След второто или третото ходене до Делтата прецених че ми идва прекалено трудна за поддръжка и я махнах. Но тогава един душ ми донесе повече положителни емоции от колкото ден риболов на Фуртуна.