вторник, 10 февруари 2015 г.

Защо?

Преди няколко дни за пореден път ми зададоха въпроса - "Защо се мъчиш с този каяк в морето?". Замислих се. Какво е удоволствието в това да си толкова зависим от времето че да не можеш да излезеш ако се развали? Има ли смисъл да се лови от плавателно средство където вечно си подгизнал, налага се ползваш облекло, което не само че струва майка си и баща си ами и ако пекне слънце се сваряваш за броени минути, а без него пролетта измръзваш още по-бързо. Какъв е смисълът в това постоянно да трепериш дали всичките ти такъми са вързани, след като си удавил въдици за четирицифрена сума,  че и се е налагало да шофираш нощно време без очила, тъй като те вече обитават дъното на язовир Сопот. Какъв е смисълът да притежаваш лодка в която не можеш качиш приятел или пък някоя мацка, лодка от която всеки път сваляш макарите от въдиците обилно напоени със солена вода.

Преди няколко години си купих първият риболовен каяк. Той беше тежък, тромав, изключително мокър и го виждах като по-евтина алтернатива на моторна лодка. Първият път, когато се опитах да го натоваря сам на колата успях дори да счупя шофьорското огледало. Нямах необходимата екипировка и влизането в язовири през по-студеният сезон беше истинско предизвикателство, защото трябваше да внимавам вътре да не влезе вода. Последва първото влизане в морето. В нашето Черно море. Почнах да усещам че това е моят спорт. Тогава си нямах идея каква беля си взимам на главата. После дойде първото ходене до Делтата


Това беше първото сериозно приключение с каяка. Човек не може да оцени красотата на това място, ако го обикаля с корабче или лодка.


Тишината и спокойствието на това място - най слабо населената част на Европа по никакъв начин не се съчетава с понятието организиран туризъм, нито пък не мога да си представя да я възприема докато главата ми е надута от бръмченето на двигателя и дишам бензинови пари.


Тогава за първи път осъзнах че близостта с природата, усещането да зависиш само от собствените си сили не може да се компенсира по никакъв начин от комфорта и скоростта. Гребането срещу течението на Дунав, дори и в Делтата, където е по-бавно, дори и през есента при ниска вода в продължение на 40 километра е изживяване, което ти помага да повярваш в себе си да кажеш "Аз мога!".

Две или три години след като си купих първият си каяк бях станал с 15 килограма по-лек, в доста по-добра физическа форма и доста по-откачен. Тогава реших че ми трябва по-бърза лодка, с която да мога да пътешествам на по-далечни разстояния.
Продадох каяка и си купих каяк.

Последваха реки


Язовири

Делтата


Морето


Най-големият проблем беше че солта бавно и безвъзвратно проникваше през кожата в мозъка ми. От време на време, когато питиетата ми идваха в повече, след физически съсипващ ден в каяка в мислите ми проникваше предателското гласче, което ми нашепваше "ДВГ, бензин и ще забравиш за умората", но на петнайстата секунда след поредното влизане в морето всички мисли за бензин се изпаряваха.

Последваха първите истински риби от каяка, след което въпроса за скоростта и дължината на преходите назря отново със страшна сила.

Помислих известно време и този път реших да не продавам каяка, а да си го запазя и си купих... каяк.

Ветроходен тримаран, който при липса на вятър се бута не с ръце а с крака. След което обсега ми се вдигна в пъти.

Последваха язовири


Делтата


И много, много море.


В началото бях силно недоволен от лодката. Трещях по всички форуми - това спортно съоръжение не става за никакъв друг риболов освен за тролинг, тази мачта само ми пречи да ловя риба, тези стабилизатори ми пречат да замятам и лодката изобщо не може да се управлява като хората при дрифт. Също така преди да я купя пропуснах покрай ушите си репликата на Вили че лодката е малко по-мокра, което беше силно преумалено, в тази лодка човек опознава самата същност на каякарската мокрота. Мога да сравня този период с периода в който свикваш със хубава спортна седалка на колелото си, в началото всичко те боли и изведнъж откриваш колко ти е удобна всъщност.
Не усетих как точно дойде промяната, но в един момент просто осъзнах че това не е лодка, създадена за риболов на костурчета в някой опоскан язовир. Тя е създадена за да предизвикаш морето и да се пребориш с него. Разликата между сладководната и соленоводната риба е като разликата между домашно мини-прасенце и див триста килограмов глиган. Преследването на морските хищници от каяк, докарва невероятно количество адреналин. Ветроходстването с каяка при хубав вятър в морето е усещане, което не може да бъде забравено. Това е чувството за което копнее една свободна душа. Тишината, нарушена само от свистенето на вятъра в такелажа и плясъка на вълните, усещането как летиш с десетина възела намирайки се на по-малко от педя от водата ти помагат да разбереш за какво живееш.
Каяка ти дава свобода.
Каяка ти дава хармония.
Каяка ти дава борба.
Каяка ти дава самочувствие.
Аз мога.
Аз живея.

понеделник, 9 февруари 2015 г.

Голямата игра

Здравей, мило блогче.
От един месец не съм хващал смислени риби и няма за какво да пиша. Извинявай че така те изоставих самотно.
След като се завърнах от острова на мечтите, отидох два пъти на риба, веднъж с цел риболов от брега и веднъж от каяка. Освен вятър, студ и дъжд хванах един зарган и няколко калмара, нищо за което си струва да се пише. След невероятният риболов на Лефкада, това ми подейства доста отрезвяващо. Хубаво е човек да си припомни вкуса на капото за да изтрезнее малко.
От известно време насам Стьопата ме навиваше за една разходка с яхта, около знайни и незнайни острови в близките и не чак толкова близките морета. В началото се дърпах, тъй като мнението ми за тролинга от яхта е че това е съсипващо черният дроб занимание със съмнителни резултати. Съгласих се в момента в който ми беше обещано че ще ловим на джигинг, поне един ден. Чудесно е когато организатора на мероприятието ти обещава такова нещо, но времето не винаги е съгласно с организаторите.
След като завъртях чуден валат уикенда, понеделник е събираме на бири и обсъждане на организацията. Разбираме се да пътуваме сряда вечерта, като ще спим на лодката. Плана ми да го играя куфар по пътя не се осъществи и около 4 сутринта пристигнахме на място. Разтоварихме багажа, ударихме по едно анасоново питие за приспиване и легнахме да спим около 5. Около 7.30 сутринта ни събуди останалата част от екипажа, подготвяща се за отплаване. Каета, закуски и вече въртим около един изключително известен остров пуснали 6 въдици зад нас. Духа прекрасен вятър, морето е относително бурно, но не прекалено, а аз реших да вържа мухарското менгеме и два часа връзвах джигови куки с ламета. Денят се изниза бързо, привечер се опитахме да ловим на джиг, но вятъра и течението не се съгласиха. Като видях че номера не се получава дори с 200 грамов пилкер се отказах и забягнахме към близкото пристанище. Вечерта вятъра не позволи риболов от брега, въпреки че групата успя да хване хубав калмар и още по-хубава сепия, които с удоволствие наготвих.

Петък

Ентусиазирано тръгнахме да влачим.


Дори тръгнахме на ветрила, което се оказа тактическа грешка, защото много бързо събрахме една мрежа. По някое време заваля, и набързо се скатахме в близкото пристанище. Поне бяхме наградени с потресаващо красив залез.


Събота.

Сутринта слънчева, студена и безветрена, но докато излезем от пристанището се вдигна вятър.


Опитите ни за джигване бяха пресечени от вятъра, защото се оказа че лодката при вятър който почти не помръдва каяка, дрифти с около възел и половина, което е абсолютно невъзможно за джигинг. По някое време вятъра стана идеален за пускане на ветрила, след което ние решихме да си направим кефа и да зарежем опитите да изтормозим някоя рибка.



И така със шеги и закачки минахме петнайсетина морски мили, след което времето почна да утихва.

След като вятъра спря, плавахме половин час на двигател и точно преди да завием към пристанището капитанът попита:

– Абе, вие няма ли да джигвате?

Защо не, ситуацията изглежда интересно - има местни рибарски лодки, а и наближаваме точки, където засякохме риби на сонара преди два дена.


Първоначалната точка поради неизвестна причина не се хареса на екипажа и преместихме лодката малко в страни. Аз измрънках че дори при леко движеща се лодка не мога да джигвам от борда и окупирах най-удобното място на кърмата. Коле, благодаря че ми го отстъпи. На второто или третото пускане на пилкера усетих че макарата развърта малко по-бързо и някак си поривисто и по навик спрях шпулата с пръст и засякох. Ха, това вече е нещо добро, тръгна тежко, но върви нагоре. Нагоре ли? Пич, не си познал, аз си тръгвам. В момента в който рибата тръгна хоризонтално, усетих че май не е толкова проста задачка да я извадя, натегнах аванса до край и зачаках. Екипажа също разбра за какво става дума, Тото запали двигателя и почна гоненицата. Рибата разви някъде над 200 метра аванс, след което просто опъна кордата и ние леко почнахме да я следваме, а аз да обирам влакно, когато мога. След десетина минути по моят часовник Жоро каза:
– Това трябва да е сериозна риба!
– Според мен е нещо не повече от 5-10 килограма, но съм я затърмъчил за гърба, за това.
– Е ти вече един час не можеш да я доближиш до лодката.
– Какъв час, според мен са минали не повече от 15 минути.
– Погледни слънцето вече къде е.
Борбата с рибата вече беше минала в стадий дядо вади ряпа. По едно време имах усещането че съм закачил някоя руска подводница. Пръчката опъната хоризонтално по влакното, вадя само на макара, събирам 15 метра, рибата взима 10. На вторият час, вече по тъмно, доближих рибата до лодката и Павката, който до тогава го бъзикахме защо е помъкнал харпун я перфорира. След което рибата се опита да даде газ, но определено вече беше изморена и не взе много въже. От там се почнаха кръгчетата. Тук е момента да благодаря на капитан Тото за перфектното управление на лодката, той реагираше изключително бързо и професионално и не позволи на рибата нито да заобиколи лодката, нито да влезе под нея. След още час борба, тъй като въжето на харпуна и моята корда бяха сериозно оплетени, моята корда закономерно се протри и се скъса. Аз бях останал без никакви сили, нито морално, нито физически и слязох в каюткомпанията да си сипя едно ВиК, като само помолих екипа
– Момчета, този пилкер си го искам обратно.
Пийвах си питието, запалих една-две цигари след което чух победен вик от кърмата. Ясна работата, празнуваме победа. Очаквах рибата да е голяма, но не чак толкова.









GPS track-а от ваденето на рибата.
Ваденето на такава риба с лек такъм като моя е възможно само при перфектно синхронизирана работа в екип. Искам да благодаря на
Тото, за перфектното управление на лодката. Без него нямахме никакъв шанс.
Павката, за това че харпунира рибата и много, ама наистина много ми помогна с ваденето, след което премръзна чистейки рибата.
Колето, за това че помагаше през цялото време, за фотографиите и най вече за чистенето на рибата, за което аз бях останал без сили.
Стьопата, за това че подгизна на кърмата, чакайки с канджата и най-вече за това че ме въвлече в тази малка зимна авантюра.
Останалата част на екипажа за прекрасната компания и моралната подкрепа.
Изваждането на тази риба е пример за това как трябва да се работи в екип. Момчета, страхотни сте!

Малко за техническата част на нещата.
Рибата е между 60 и 70 килограма.
Такъма е:
Въдица Tailwalk salty shape SlowJigging C63 / 150
Макара: Shimano Ocea jigger Limited Edition 1501
Влакно: Varivas avani jigging PE 1.5
Примамка: Xesta Afterburner 150 g
Куки: Owner C'ultiva light jigging 3/0
Рингове: китайски от aliexpress, в които до последно се съмнявах, което се оказа напразно.

Последствията за пилкера бяха близо до фатални:


Възела - PR knot, вързан с бобина издържа геройски. Определено това е най-добрият вариант.


До нови срещи, надявам се скоро пак да имам интересен материал за тук.

Ако желаете да участвате в такова приключение се обърнете към организаторите от SP Kayaks