понеделник, 7 юли 2014 г.

Нишки приключения

Музикалният сезон 2013/14 за нас завърши с незабравимо посещение на град Ниш. За пореден път се убеждавам че е много важно си се настроил към обкръжаващият ти свят. Ако си се настроил положително, можеш да намериш хубавото и в най-идиотската ситуация. Ако се настроиш хейтърски... е проблемът си е чисто твой, всеки е свободен да избере дали ще се чувства щастлив или ще омрънка света. Стига философии, да се върна към разказа. Пътят от София до Ниш е прекрасен, дори при силно натоварено движение, може да се кара относително бързо, единственият проблем е границата. Ниш е изключително приятен град, не особено голям, доста провинциален с прекрасен пешеходен център. 


Прекрасни криви улички за разходка около центъра, уютни заведения, където не се слуша сръбско, зелено, спокойно и почти невъзможно за паркиране.


Всички места в бивша Югославия, където съм ходил ми навяват носталгични спомени за едно време у нас.


Езиците ни са ужасно близки, но понякога се получават интересни заигравки с думите
– Кога ще долазите?
– След толкова бири определено ще лазим.

Наблюдавайки комбинацията от архитектурното наследство на соца съчетано с къщичките от 20-те години на миналият век и съвременните молчета се чувстваш съвсем у дома си.



Зеленината в центъра и реката създават една много, много приятна атмосфера.
След като се поразходихме, хапнахме и пийнахме, дойде време за акустичната репетиция на лятната позорница. Акустиката беше учудващо добра, като за такова съоръжение,  но имам странното усещане че тон-режисьорите скатаваха яко. 

Мястото е за целувки, не за правене на любов. Не знам защо колегите така внимателно избягваха да стъпят върху този камък.

След акустичната репетиция се насочихме към хотела. Или поне така си мислихме. Почвам да усещам някакъв pattern в организацията на нещата в тази част от света. Както се бяхме разпределили по двойки по стаите, изведнъж...
Изненада.
Таня, не се люти.
Хотела се оказа детско общежитие, а стаите се оказаха за 4 и за 6 човека. Какво пък, това си е едно изживяване, да си припомним зелените училища, ученическите лагери, как бяхме млади и си купонясвахме с кеф. Не че сега не го правим, но някой хора са станали прекалено взискателни. Втората изненада беше това:


Ей че кеф! От кога не бях спал на двуетажно легло. Естествено се настаних на горният етаж, което донякъде се оказа грешка защото слизането от там в тъмното, след 14 бири, с мехур, който се опитва да се пръсне беше малко сложно. То и на трезво не беше от най леките задачи за трудносгъваем дебелак като мен. Коментара на Виктор за стаята беше - леле колко сперма се е изляла по тези легла. 




Красота, оригинално народно творчество създадено от по-младото поколение. Така нещата изглеждат съвсем истински.
Черешката на тортата от към организационни проблеми беше факта, че мястото, където трябва да ядем се намира в другият край на града. Предполагам че никой не успя да се възползва от храната, осигурена от организаторите. Аз лично намерих една прекрасна закусвалня, където за 130 динара си взимаш плескавица с диаметър малко над една моя педя, в погача и със салати. Това, мили другарчета няма изяждане. Хапнахме, пийнахме, преоблякохме се, време е да свършим малко работа. 
Преди нас на сцената имаше разни детски хорове



Дойде и нашето време


Струва ми се че ни харесаха. Даже награда взехме. 
След концерта последва кръчма, където бях впечатлен от цената от 100 динара за бутилка бира, а после купонясване пред общежитието. За компания имахме един македонски хор, много готини хора, с добро чувство за хумор, но почти не пиещи. Май нашенци се очертаваме най-големите пиянки на Балканите. Пяхме пихме и се веселихме до зори, ние пяхме нашенски фолклорни песни. Добре де, фолклорни си бяха. Пещерняшките мръсни песни са си фолклор, нали? Македонците си пяха техен фолклор. Красота.

На следващият ден проспах пеенето в църквата, ударих една разходка в Ниш и се засилих към София.






На тръгване установих че нивото на ATF масло в скоростната ми кутия е под минимума, поради което бях леко изправен на нокти през целият път, но се добрах успешно. Забавих се само заради една погребална процесия, към средата на пътя, впечатлен съм положително - погребението беше в съвсем малко село, процесията беше от 15-20 човека, но ги охраняваше полиция, които затвориха движението на международен път за половин час. Това е уважение. Истинско. На Драгоман качих двама младежи стопаджии, които бяха приключили цигарите и бяха тотално окапали от жегата, с което надявам се съм добавил едно малко плюсче към кармата си. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар