Как се разходихме до Охрид

Уикенда, направихме една екскурзия във връзка с участието ни в хоров фестивал в Охрид. Фестивала мина нормално, със съвсем леки изключения, а Македония ми остави доста приятни спомени. Реално погледнато всичко беше ужасно. Пътищата, тесни, криви и неравни, но за това пък почти няма трафик. Ограничението на скоростта в населените места беше 60, но за сметка на това извън тях - 80. Местните цигари - евтини, но за сметка на това отвратителни. За почти всяко нещо можеше да се каже някакво НО - не видях цигани, но е пълно с албанци и така нататък.
След ставане в 4.30 сутринта и над 6 часа пътуване, след като се нагледахме на огромно количество ретро автомобили от типа на Reno 4 или Zastava Yugo, леко скапани от пътя успяхме да намерим хотела. Първо впечатление - голям хотел от соц тип, нормална рецепция, изглежда съвсем прилично. Регистрирахме се, взехме ключовете и се започнаха изненадите.
Хотела се състоеше от няколко корпуса, свързани с топла връзка, коридори, външни врати, стълбички - доста разчупено като за онова време, когато е строен. За удобство на туристите, половината врати бяха заключени, което превръщаше сградата в лабиринт, в който заспалият ми мозък отказа да се ориентира. След като натоварени с целият багаж намерихме стая номер 122 се оказа че ключа не става. Върнахме се на рецепцията, но рецепциониста ни заяви че е трябвало да отидем в отсрещната сграда. Чудно, нали точно от там се връщаме? Ами не, оказа се че сме минали през топлата връзка, следвайки табелките сочещи към различните номера стаи.
– Ще можете ли да ни покажете стаята, да не обикаляме като гламави?
– Лесно ще я намерите, в отсрещният корпус е.
Вече бях готов да си изразя мнението, за такова отношение към гостите на малкото сръбски, който знам, поради по-голямата изразителност на езика, като от дълбините на рецепцията се появи един дядо и каза че ще ни заведе.
Да стаята беше много лесна за намиране - трябваше само да влезем в съседният корпус, да се изкачим по едни стълби, да пресечем едно фоайе, да игнорираме табелката на която пише 100 – 130, да се изкачим по още едни стълби, след което да минем през един коридор. След като влязохме в стаята, забелязахме следи от женско присъствие под формата на две легла, които определено са били ползвани, несесери, кремове, мазила и каквото още се сетиш. Тъй като ми писна да разнасям сак с дрехи, раница, закачалка с официално облекло и лаптоп, зарязах всичкият багаж в стаята и отидох да се разправям на рецепцията.
– Стаята ни вече е заета!
– Ами да няма проблем, ще се настаните при тях.
– ?!?
– Ами да - нали сте двама.
– Да, но в стаята вече има две жени, стаята е тройка, ние също сме двама, нещо не ми излиза математиката?
В този момент рецепциониста осъзна странният факт че две плюс две прави четири, а не три. Тогава го осени мисълта:
– Добре ще ви дам друга стая.
Разгеле. За мое огромно учудване този път стаята беше наред.
Условно казано.
Изведнъж се задейства машината на времето и се върнах в осми клас, когато бях на зелено училище в хотел Рила в Семково. Добрият стар социализъм в пълната му красота.

Шкафче с радиоточка, бях забравил за тяхното съществуване.

Забележете, колко добре подбран цвят на плочките.

Приказно. Добре, за два дена нищо няма да ни стане, дай да си търсим хората. Тука хор няма, там няма, добре, време е за обяд. Намерихме едно прекрасно изглеждащо ресторантче, с интериор на рибарска тематика, приятно уютно... В такова място няма как да не готвят добре.

– Добър ден, имате ли рибна чорба?

– Не само пилешка.

– Добре, дайте една пилешка и едно Скопско.

Павката си поръча пица, което се оказа правилно решение.

След като си изпих Скопското и наченах един Златен Даб, пристигна пилешката ми супа, която представляваше самотно пилешко крилце сварено в разтворима супичка от пакет. За 150 динара. Добре, заведението влиза в черният списък. В последствие се оказа че разтворимите супи са силно популярни - храната в хотела ни се състоеше от разтворима супа (всеки път различна), пилешка пържола с гарнитура от сурогатно картофено пюре и зеленчуци от консерва, зелева салата и десерт. За закуска имаше вчерашен хляб, пастетче, мармаладче, резенче салам или кашкавал, и чай, който го помня от едно време от ученическите лагери. Ех, спомени, спомени, върнах се в ученическите си години. За музикалната част от мероприятието, няма да пиша, защото ми идват разни хейтърски мисли, единственото, което ще спомена, че обещаният Steinway изглеждаше така:

Още в София бях твърдо убеден че ще си забравя официалните обувки. Дори си оставих бележка с напомняне да ги взема. Е, познайте какво стана – забравих ги. Замислям се че ми трябват официални кецове, че текущите не се съчетават добре с риза и панталон.

На вторият ден направихме една туристическа обиколка на Охрид. Определено ми хареса – прекрасен град с много приятна атмосфера, хората не са напрегнати като тука, всичко е много спретнато и най-вече чисто.

 С известна доза местен колорит:

 Както всички знаем, куклата Барби е създадена в Македония

Хареса ми как в центъра мирно съсъществуват църквата и джамията

Обожавам такива тесни калдаръмени улички. Само да бяха ги забранили за коли. Едно от нещата, които отново ме върна в ученическите години, беше сергията, на която в кашончета бяха наредени обложки от компакт дискове. Също като едно време на площад Славейков. От всичките неща в центъра най-много ми хареса насипният сладолед, беше невероятно вкусен, както и работилничката за производство на хартия. Оказа се че имам пропуск в знанията си за този процес. Имам идея как е организирано промишленото производство, но никога не съм знаел как е протичало ръчното производство.

Тенхологията не е особено сложна за прилагане в домашни условия и се получава изключително ефектна хартия, ако искате да направите по-елегантни и оригинални покани примерно. Или да направите принт с Гутенбергова преса.

Охрид е много приятен и красив град, където определено си струва да отидете. Три дена са достатъчни да се разгледа практически всичко, което си струва да се гледа. А ако човек е решил да ходи на лов за ретро автомобили, улова ще е впечатляващ.

Другото, което ми хареса е че македонците са си запазили паметниците от времето на социализма. Всъщност не знам колко такива паметници е имало преди, но и сега забелязах няколко. Историята трябва да се пази. Не говоря За бруталните монументи и десетките хиляди паметници на вождовете на комунистическият строй. Ето примерно паметната плоча на Коста Абраш.
Стига толкова философия. Последното място, което посетихме бяха Билянови извори. На същата Биляна, дето платно белила на Охридското езеро.

Малко странно ми се стори че на това място има огромен ресторант и малък паметник, но явно там е традиция да се строят ресторанти на такива места. Някак си имаш чувството че енергията на едно такова място е погълната от доминиращата над всичко кръчма. Все пак съм хейтър на тема цивилизация и съвременна култура и определено предпочитам недокоснатата от човека природа.