Как да хвана повече риба в морето?

Заглавието е на този пост е малко провокативно и доста жълто, но мисля че поста го изисква.

Преди време разбрах че създавам впечатление на човек, който има негативно отношение към каяците Hobie. Всъщност това съвсем не е така. Изключително много обичам своят Adventure Island, лодка която ми е дала безброй невероятни преживявания, че дори и незабравими преживявания, и в двата смисъла на думата, както и силно уважавам инженерната мисъл довела до появата на Mirage drive, без да си кривя душата - революционна система за задвижване на каяци.
Защо толкова си обичам лодката? Като изключим ветроходната част на нещата, която е необятна тема, благодарение на моят адвенчър айлънд съм се озовавал на места, където никога не съм си мислил че ще се озова, стъпил съм на сума острови, които докато бях с гребната лодка само гледах отдалеч и въздишах тежко, и най вече - хванах ужасно много риби, които не че нямаше да са възможни със старият ми каяк, но щяха да са много по-трудни, и невъзможни в това количество.

Когато се научих да ловя по правилният начин, реших че успехите ми се дължат на късмет - правилно уцеленото време и място. В един момент се оказа че с каяците систематично хващаме повече риба от хората с големите бръмчащи лодки. Зачудих се за причината. Първосигналният отговор беше - ами те толкова си могат. След което се замислих че май прекалено много си удрям носа в тавана и причината не е точно тази.

После се замислих какво правя аз и какво прави условната конкуренция. Условната конкуренцията в лицето на местните, включая най-вече професионалните риболовци са едни относително закостеняли хорица, които малко трудно се открехват на тема нови технологии, най-вече поради причината че не им идва на ум че могат да правят нещо много по-различно от това което са правили дедите им.

Те отлично познават морето. Отлично познават местата, държащи риба. Знаят кога и в какво време. И точно това им изяжда главата. Защото рибата в Средиземно Море вече е много по-малко от колкото преди 50 години. Рибата на "рибните" места се е научила че трябва много да внимава какво да захапе. Не че е невъзможно да се хване, хваща се, но...

Тихото промъкване по банките, без да плашиш рибата със трясъка на мотора, внимателното проучване на всяка една точка, възможността да видиш на сонара всички перспективни точки и с едно движение на руля да завъртиш лодката на място, така че да пуснеш един пилкер, възможността да контролираш посоката и скоростта на дрифта правят чудеса. Не че това е невъзможно с нормална лодка. Но ще е много по-трудно. Възможността да "закотвиш" лодката с електромотор вързан към GPS изглежда много привлекателна, до момента в който не осъзнаеш че тактиката да стоиш на едно място и да чакаш рибата да дойде при теб е много по-неуспешна от тактиката на активното търсене. Да, наистина вероятността да хвана истински трофей по този начин е малка. Но предвид факта колко малко време мога да отделя за риболов напоследък не мисля че трябва да го прахосвам в търсене на трофеи.

И точно това, което правя, по начина по който го правя е невъзможно да стане с друга лодка.
Количествата риба са само бонус в случая. Основното е усещането да си наистина близо до първоизточника - близо до водата, близо до морето, да можеш наистина да ги почувстваш. Усещане много по-силно от каквото и да е.

И ще продължа да критикувам. До момента в който Хоби не почнат да правят перфектни лодки. А те рано или късно ще го направят. Имат ресурсите и най-вече желанието да го направят, надявам се. И ще продължа да анализирам как нещата могат да се направят по-добре. И ще продължа да казвам на хората които ме питат по въпроса - да това е най-доброто, което можеш да намериш на пазара, но бъди готов да се срещнеш с определен брой проблеми, които просто е нямало как да срещнеш в обикновена гребна лодка. Проблеми, които поради навика ми да излизам сам в морето без да се съобразявам много с времето са ми излезли малко през носа. Техниката е несъвършена, за това винаги трябва да обръщаме внимание на недостатъците ѝ, особено в момента в който живота ни зависи от нея.

Ноемврийски риболов

Искам да изкажа специални благодарности на Стефан за осигурената логистика, снимките и най-вече компанията. Без него това пътуване нямаше как да бъде осъществено.

След повече от половин година обезсоляване и безрибие, рибарската ми душа почна да получава предсмъртни гърчове, депресиите зачестиха, не че за тях нямаше и други поводи, и организма ми почна да изпитва сериозна абстиненция, като единственият начин за успокояването и беше голяма доза vitamin sea. Докато чакахме нормална прогноза за времето, успях да се разболея и да изкарам един много тежък грип, но в един момент прогнозата показа че циклона отминава и се очакват няколко дни прозорец с хубаво време. Багажът беше сглобен на бързо, след което се сетих че трябва да сменя курбелите на мираж драйва на хобито. Поради неизвестна за мен причина, оригиналните курбели не са с квадратно сечение, а с правоъгълно, като страните на правоъгълника се различават с 0.75 мм. Не че с достатъчно усилие не влизаха, но според мен тази незначителна разлика в дебелината на неръждавейковите курбели, които осигури Стефан и оригиналните можеше да доведе до сцепване на пластмасовият детайл в който се монтира курбела. И тъй като не изгарях от желание да остана без задвижване в средата на морето, в работа влезе флекса. Мили другарчета, не игнорирайте предупрежденията на производителя като мен. Когато на един диск пише че той е за рязане, а не за шлайфане, той наистина е за това. "Какво пък толкова ще му се случи ако пилна леко едно винкелче" доведе до това че диска се разхвърча на парчета и единствено факта че се бях сетил да сложа предпазна маска ме спаси от преждевременно прекратяване на екскурзията. Четвърт час по-късно правилните дискове бяха купени за жълти стотинки от кварталната железария и mirage drive went heavy metal

Предвид факта че теглото на педалите се увеличи двойно, надявам се повече да нямам грижи точно с този детайл.

Ще вметна няколко думи относно проблема с педалите, който имах, както и умозаключенията до които стигнах, които не е ясно до колко са правилни, но имат някакъв резон.
Последните няколко години активно карам колело по планините. Имам предвид наистина активно. Поради липса на спортна култура, ако мога така да се изразя, никога не съм се сещал да се разтягам преди и след каране, което води до едно известно сковаване на мускулатурата. Сега се зачудих, как точно се разпределят усилията ми при натискане на педалите и с ужас установих че поне 50% от усилието при натиск отива не за задвижване на педалите, а за връщане на другият крак назад. Т.е. в момента в който почнах да си връщам крака назад, а не да го избутвам с другият, педалирането стана два пъти по-леко. Това не оправдава инженерите на Хоби Каякс, които са пробили дупка в мястото, където силата на огъване е най-голяма, противно на всичкият сапромат, но може и да помогне на други собственици на хобита, да си подобрят стила на педалиране, както и да удължат живота на педалите си. Това са само размишления де. Хеви метъла си е хеви метъл, а нераждъвейката - много по-добър материал от алуминиевите сплави според мен.

Стига лирика, говорим си за риболов.
Сед ставането в 4 сутринта (даже и аларма не ми трябваше, направо се чудя как мога да се успивам почти всеки ден за работа и да не си чувам будилника :D ) успяхме да потеглим около 6 и да стигнем до крайната точка на пътуването ни около 15 часа. Последва скоростно пускане на каяците на вода, след което пребъркване на известните точки. Времето беше доста ветровито, а морето развълнувано, на границата на това да не става за риболов с каяците, търсените риби ги нямаше никакви, но на края приключихме със 6 скумриевидни туни, което го приемам като напълно допустим резултат предвид обстоятелствата.
Лових със Filstar Deep Monster Slow Jig, една пръчка, която изключително много ме изненада в добрият смисъл на думата и за която в най-скоро време ще напиша ревю, и джиг Xesta slow emotion slippy, подарен ми от Танер за миналата коледа. Снимки няма, тъй като изобщо не бях в състояние да снимам. Вечерта се чувствах като сгазен от валяк. Набързо хапнахме и се пръснахме по леглата.

В понеделник бяхме посрещнати от прекрасно време и решихме да проучим няколко предварително набелязани места, тъй като за целта трябваше да направим над 10 мили по вода.
Реших да пробвам новата си придобивка - Storm Gomoku Erito, която бях предвидил за ултралайт вертикален джигинг. Резултатите определено надминаха очакванията ми. Обещавам да напиша ревю и за тази въдица. Комплектовах пръчката със старата ми Daiwa Ryoga BJ, 300 метра влакно PE 0.8 и 0.38 мм флуоркарбонов повод.

Нещата не започнаха добре. Хванах риба на първото пускане на пилкера. Добре че въдицата беше видяла вода в ръцете на Милен Нинов, няколко седмици преди това, защото да хванеш риба с първото замятане е много лоша поличба. Обикновено това означава че тази риба е единствената. Рибата беше стира малко над разрешеният размер, прибрах я за вечеря след което продължих риболова. Няколко минути по-късно, бодро подмятайки пилкера нещо го отнесе, като реши за комплект да отнесе и пръчката от ръцете ми. Рибата упорито не искаше да излиза и си личеше че е на пределите на възможностите на този такъм. Стефан засне финала на борбата:

Пекрасна риба, най-голямото ми маятико до момента

След като и Стефан отбеляза една риба, решихме да оставим мястото да си почине.
Гомокуто определено беше решило да ме изненадва. Последва дублет скумриевидни тунчета на 86 метра дълбочина:

След това нещо тежко увисна на примамката, като не напъна особено много. Определено беше приятна изненада:

И накрая за финал на "големият шлем":

Определено силен старт за нов такъм. Още по-забавното беше че всички риби хванах на един филстарски джиг за 8 лева:

Почвам да си преразглеждам снобското отношение към такъмите.
След като с огромен кеф се налових с гомокуто, реших да проверя как ще се държи филстарската пръчка с различни железа на спокойна вода. Предният ден дрифта беше твърде силен, за да сформирам конкретно мнение. Малко след като пуснах един maxel bumblebee, поредната риба се опита да ми вземе пръчката от ръцете, като този път с удара взе няколко метра аванс от шиманото, чийто аванс беше затегнат на почти 10 кг. Рибата прекрати борбата относително бързо, но като я извадих бях силно учуден как толкова малка риба може да се съпротивлява така отчаяно. Беше синегрида около 2 килограма.

На финала настоявах на джигове тип кабура, но за съжаление без успех.

Вторник сутринта се събудих с усещане че съм прегазен от стадо бизони. Не стига че сухият костюм беше започнал да изпуска от към седалищната част, ами и предният ден под него бях облякъл само тънко термо бельо, което беше идеално докато печеше слънце, но докато се прибирахме слънцето вече беше залязло, а вечерният бриз не способстваше на комфорта ми, предвид факта че бях събрал доста конденз. Дори аспирините вечерта не помогнаха особено много.

Прогнозата беше за ветровито време, така че избрахме малко по-закътана дестинация. В резултат на което едвам успяхме да изчоплим 4 скумревидни тунчета, изпуснахме по някоя друга риба и тотално се деморализирахме. Мястото, което преди ни е давало доста квалитетни риби мълчеше. Поне се позабавлявах да ловя с различен грамаж джигове с гомокуто и установих че при тихо време е напълно постижимо да ловиш на 50 м дълбочина с 50 грама джиг. При прогноза до 3 бофор морето изглеждаше примерно така:

Снимката не е от същият ден, но морето беше в същото състояние, само че нямаше слънце.

Сряда сутринта се събуждам усещането че след стадото бизони през мен е минало стадо мамути. Въпреки че бях облякъл вълнена дреха под сухият костюм, пак ме беше надухало. Явно си казваше думата и грипът, който бях изкарал няколко дена преди това. Прогнозата за времето беше отвратителна. Windy показваше нещо на ръба да става, Poseidon - директно вятър до 5 бофор. Интересното беше че Poseidon показваше 3 бофор в даденият момент, а ние седяхме и наблюдавахме абсолютно равно море при абсолютно безветрие.

"Майната му" е една прекрасна реплика за да започнеш приключение. Майната и на прогнозата е още по-прекрасна предпоставка за незабравимо изживяване с каяка. За учудване на всички се оказа че в случая бяхме прави ние, а не прогнозата.
След първият успешен риболовен ден нищо не можеше да ме учуди, нямаше някакво особено разнообразие:

Като за разнообразие хванах това малоусто сарго на 86 метра дълбочина. Беше захапало горната кука на пилкера уставно.

А така изглеждаха обещаните 4-5 бофор на свечеряване:

На следващият ден се наложи да си тръгваме, изморени но доволни.

Като послепис искам да добавя следното.

В Гърция от около година се води същинска война между професионалните риболовци и любителите. Тъй като на доста места професионалните риболовци смятат че със всяка уловена риба им бъркаме в джоба, постоянно подават сигнали, а бреговата охрана не може да не се отзове на тях. Имайте предвид следното:

Нямате право да ловите от лодка, която не е регистрирана в Гърция.
Нямате право да ловите от лодка, която не подлежи на регистрация, като каяците в момента минават между капките, но не се знае до кога.
Нямате право да задържате над 5 килограма риба.
Уловът на всички видове риба тон, включая скумриевидната туна и малкият атлантически тунец е забранен. За двата гореспоменати вида най-вероятно ще си затворят очите, но хванат ли ви в издънка, може и да го добавят към глобата.
За продажбата на риба, мисля че е излишно да споменавам.

Пазете се и наслука!

Делтата на Дунав, първо ходене.

Какво нещо е човешката памет. Със сигурност не си спомням какво съм правил в офиса преди две седмици, определено ми се губят подробности от личният ми живот през последните година-две, но Делтата от преди 4 години я помня така сякаш съм бил там вчера. Като всяко хубаво нещо, това пътуване се осъществи съвсем случайно. Инициатор беше Камен, който тогава не познавах лично, който пусна съобщение във форума с въпрос на някой ходи ли му се до Делтата. Тъй като тогава бях щастлив ерген, без някакви сериозни ангажименти се навих почти моментално. Това пътуване беше първа проява на тежкото заболяване наречено каякарска лудост. Преди това почти не бях пътувал в чужбина, изключая Гърция и бях много уплашен от преспективата да се озова по средата на дивото в непозната държава, където се говори език от който нямам грам понятие. В последствие това ми стана любим спорт. Преди да замина направих някакви проучвания за терена, местата, необходимите документи, които в последствие се оказаха напълно неверни. Но стига предистория, да започна с историята. Една прекрасна съботна сутрин натоварих багажа на колата, опс, сутрин ли казах, по-скоро беше към обяд, след което се наложи да взема това-онова на заем, като тези разходки ме забавиха допълнително в София. Около 4 часа следобяд успях да тръгна от града и поех по дългият път към Исперих. Уравнението беше изпълнено с много неизвестни - като се започне от човека, с който щях да пътувам, който го познавах задочно от форуми и фейсбук, продължи се през маршрута, ваденето на документи и не на последно място тоталната липса на идея къде точно в четирите хиляди квадратни километра Делта искаме да стигнем. Опасенията за спътника ми се подклаждаха от факта че той ми каза че е на сватба, но когато пристигна в Исперих ще дойде да ме посрещне на входа на града с колата. Някак си не можех да си представя сватба в провинцията, която да не е съпроводена от зловещо напиване на пълният състав от гости. А след това посрещане с кола в полунощ? Звучи ми леко безотговорно. Както се оказа абсолютно всичките ми опасения за Камен се оказаха напразни - той се оказа невероятен човек, който за мен е чест да смятам за свой приятел. Вечерта в Исперих мина под надслова на умората от цяла вечер шофиране, подкрепена от неразумно количество алкохол, като закономерният резултат беше събуждане рано, рано в час който в англоезичните държави се означава вече като PM.
Лежерно натоварихме всичкият багаж, и полека потеглихме към Румъния.

Не знам защо, решихме да минем през Кардам. Може би генетично наследеният наследеният балкански страх и недоверие към непостоянната инфраструктура, като ферибот, примерно, ни накара да минем по суша. Пътят Исперих - Кардам - Констанца - Тулча отнема около 2 пъти повече време от колкото минаването през Силистра, както и пътищата в тази част на Румъния са доста по-неприятни, но тогава още не го знаехме. Почти веднага след като минахме границата ни спря гранична полиция, като граничният полицай отказа да говори на език различен от румънски. След като ми провери всички документи, почна да ми сочи каяците и да казва "....проблем... Германиа - но проблем, Булгариа - но проблем, Романиа - проблем..." Замислих се и реших че има нещо против това че каяците стърчат на около 70 сантиметра зад задният габарит на колата. Извадих една червена тениска, вързах я отзад, след което се натъкнах на усмивката му и думите - "Романиа - но проблем". Лека по лека стигнахме до Тулча - столицата на Делтата. Тръгнах да разпитвам за рибарски магазини с идеята да получим някаква достоверна информация за положението с риболова, необходимите документи и евентуално транспорт до хубава точка и гид. Това се оказа доста сложен проблем в неделя следобед. Все пак успях да намеря англоговорящ продавач в рибарски магазин, след около два часа лутане, който ме информира че лицензи не се изискват особено много, а ако все пак някой ни провери, може да му платим на място.
- Is this legal? попитах аз?
-Yes, sure.
Хората явно не останаха много доволни от това че не си купихме пиявици и попови прасета, но ни пожелаха наслука, а ние отидохме да търсим място от което да пуснем каяците.
Стандартната процедура в Тулча е да си оставиш колата с колесаря на паркинга, след което обслужващият персонал на хелинга ти пуска лодката на вода, товари ти багажа и те катери на лодката, срещу съответната сума, а колата остава на платен паркинг, докато не се върнеш от риболов. Това се оказа абсолютно безсмислен разход, защото за да пуснем каяците от хелинга ни чарджнаха сума достатъчна за пускането на морска яхта от него. Опита се трупа с излишни разходи, факт.
След като си натоварихме багажа по каяците, те станаха практически неповдигаеми но някак си успяхме да се изтъркаляме във водата в светлината на залязващото слънце. Предстоеше ни едно дълго пътешествие и първата вечер решихме да гребем по тъмно. Слънцето залезе почти веднага след като се пуснахме на вода, но в последните минути светлина видях крайбрежните горички след Тулча и се зачудих дали те не са по-подходящото място за приводняване. Лека по лека се пускахме надолу по течението, подминахме няколко закотвени кораба и след като преценихме че сме изминали достатъчно път се настанихме за нощувка. На следващият ден ни предстоеше да намерим входа на Сулинският канал и да се пуснем по него. Силно се зачудих на дискотечните светлини мигащи в небето, но на следващият ден те ни дадоха ориентир - мигащите червени лампи означаваха далекопроводите, които тръгваха от вятърните електростанции. Последва вечеря и сериозна дегустация на бърбъна, който непредвидливо бях взел в количество само две бутилки. Оказа се глупава идея а) да носиш стъклени бутилки и б) да подцениш каякарската глътка след дълъг ден.
Сутринта се събудихме свежи и отпочинали и се заехме да издирим къде точно сме се озовали през нощта. Камен беше разпечатал и ламинирал топографски карти на руският генщаб, които въпреки ужасно дребният мащаб се оказаха много по-точни и подробни от румънските карти на месността.

След закуската, която се състоеше от нудълси, салата, кафе и бърбън успяхме да разберем къде се намираме, като за наше учудване се оказа че сме подминали Сулинският канал с няколко километра. Какво са няколко километра за нашего брата - изпълнени с енергия рипнахме нагоре по течението, спирайки да ловим на интересните места, с променлив резултат, колебаещ се между нула риби и никакво кълване.
Малка историко-географска справка. В началото на миналият век на европейските мореплаватели им е писнало да въртят тегели по дунавските меандри, след което един куп умни глави се събрали и проектирали един канал, който тегли права черта от морето, където възниква град Сулина до малко преди Тулча.
Карането на каяк по Сулинският канал по идея се доближава до карането на велосипед по Цариградско шосе в централното платно. Трафика в канала е доста натоварен, като се почне от рибарските лодки тип "тутраканка" с двигатели между 20 и 40 конски сили и, забележете, газови уредби, мине се през луксозни лодки с туристи с по два двигателя от 200 или 250 коня, продължи се с "Комети" на подводни криле и се свърши със съвсем истински океански кораби, запътили се към корабостроителницата в Браила. Предвид това че канала е изкуствен, т.е. доста тесен, а бреговете му са укрепени с камъни тип "буна" и навика на румънците да карат задължително на пълна газ, пътуването ни с претоварени каяци определено се насити с емоции. На първият полегат пясъчен бряг, който видяхме имаше малка група румънски рибари, опънали... след 65-тата дънарка се отказах да ги броя. Според мен определено целта им беше да спортуват, тъй като от време на време наблюдавах спринтове на по-50-100 метра до някоя въдица, която условно кълвеше. Че и май вадиха дребни платички.

По някое време реших да съвместя полезното с приятното, иначе казано сглобих една въдица и пуснах един воблер зад мен.

За учудване извадих два распера, за които Камен каза че никой от дунавските рибари няма да ни повярва, ако кажем че сме вадили распери на тролинг. Маршрутът ни беше изпълнен с прекрасни гледки на дивата и не чак толкова дива Делта.

Предвид скоростта ни на придвижване изглеждаше напълно реално на следващият ден да стигнем до Миля 23. Точка възпята от българските шаранджии.
 преди официалната отбивка, която видях на картата, спряхме за почивка и разузнаване в село Горгова. Когато акостирахме, видяхме един младеж да излиза от близкият канал и да се насочва към пристанището с лодка от която стърчаха въдици. За наша радост младежа се оказа англоговорящ и ни даде някой основни насоки.
В езерото Фуртуна рибата капризничала и кълвяла само на това - показва нещо като дропшот монтаж, но със жива рибка.
Всеки един от местните с радост ще ни закара 20 км нагоре по течението до Тулча, но да не очакваме да ни вземат по-малко от 500 леи (около 240 лв)
Всеки ден, към 7.15 сутринта минава шеф?, който няма проблем да ни качи лодките и ще ни излезне около 10 пъти по-ефтин.
Лятото на Фуртуна щуката взимала на изкуствени примамки (показва един типично пъстървов воблер на Рапала в цвят балканка) но сега не ще.
Риболова на щуката е най-силен през август, но тогава има пълчища човекоядни комари.
Благодарихме му за информацията, след което се насочихме към местният магазин да попълним запасите.

На въпроса ми дали продават цигари магазинерката ме погледна с поглед, предназначен да изпепели някой данъчен инспектор, но след като ни чу да си говорим на чужд език, а и явно четейки дрес кода ни (неопрени, сухи костюми, спасителни жилетки и внушителен DSLR фотоапарат на врата ми) прецени че не сме от митническите власти и отвори чекмеджето под тезгяха да покаже с какви цигари разполага магазина. След като задоволих наркоманските си страсти, дойде ред на антидепресантите.
- Excuse me, did you have brandy?
- No we did not.
Погледа ми се плъзва по витрината и се закача на бутилката Джак, с етикет отговарящ на около 80 лв български пари. Отчаянието се изписва на лицето ми... след което Камен демонстрира че не напразно е живял в близост до Румъния
- Цуйка?
- Of course we have tsujka, how much did you want?
Здравият разум надделява над ентусиазма
- Half... uuuhhh, no, one liter.
- Ok, but you must know that this is very strong drink!
Последната реплика се раздава на фона на дегустацията ни на местната ракия
- Камене, виж те можели да правят читава ракия, само че е малко слабичка
– Дай да пробвам, да не е лоша.
Пред кръглите, като чаени чинийки очи на продавачката, четвърт от първата половинлитрова бутилчица от фанта изчезва в гърлата ни.
– Excuse me, where are you from?
- We are from Bulgaria.
-Oh, ok, I though you were germans...
Явно информацията за произхода ни успокоява народа в магазина че няма да припаднем на момента от алкохолна интоксикация, а ние продължаваме към заветната Миля 23.
След като отбихме в канала от който беше излязъл младежа, споделил ни така ценната информация, се разходихме по няколко "странични улички"

 и усетихме че първо, течението е леко неприятно и насрещно и второ след малко слънцето ще залезе та е време да си намерим място за спане. Акостирахме до една biurd watching вишка, опънахме лагера и довършихме запасите от бърбън.

Сутринта Камен ме изпревари със ставането и докато се разправях със закуски и кафета набързо удари няколко распера.

Продължихме да катерим по каналите, като аз бях фрустриан от безхаберието на някой местни пилоти. Не мога да си ообясня как може да се карат 400 коня на пълна газ в канал широк има няма десетина метра, още повече при положение че там има и други участници в движението, като каякари, примерно. С един от киселите гъзари имах следният разговор:
- You are fucking moron!
-?
- Can't you see kayakers in the channel?
- So what?
- Are you crazy, you can kill us!
- Uh?
- Are you blind?
- No.
- Fuck you!
- ???
Уж на такива мероприятия се ходи да се разтоварим от напрежението, а какво се получава като резултат...
След няколко километра гребане, вземаме лявата пряка и...
И се озоваваме в рая.
Изведнъж излизаме от мрачните прави канали, прокопани в глината, канали с отвесни стени, през които местните карат като луди и се озоваваме в един изоставен ръкав.
Ръкава е обкръжен от шавари, задръстен с водна леща и в него плуват лебеди.

Дори виждам местен чичко с лодка, закотвил се да лови риба. Съвсем на майтап закачам един джърк, предоставен ми от Вальо. Евтин китайски DAM със смотани куки.
Замятам. Удар, повеждане, откачане. Замятам отново. Същият резултат. Ясно че куките му не стават за нищо, но по дяволите от 6 замятания да имаш 4 удара на щука си е впечатляващо. Наближавам местният чичо с лодката и го виждам как вади костур.
- Do you speak English?
- Yes, little.
_ Is here a lot of this fis?
- Yes but you need a little fish to catch it.
Вадя ултралайта, закачам 3 инчов лимоненожълт туистър на гари ямамото на 4 грама глава, вадя 4  бързи костура и отговарям
- I don't think that I need little fish, thank you.
Километър, два след това намираме идеалното място за лагер, хвърляме багажа на брега, след което аз вадя ултралайта и втрещен правя 18 поредни риби със всяко замятане. Деветнадесетата беше щукле и прегриза тънкият флуоркарбон за норматив. По някое време на гости ни дойде един от комшиите, които си живееха в корабчето, акостирало от другата страна на острова, любезно ни попита дали ще е проблем да полови тук, ние отговаряме че няма да е никакъв проблем. Чичото вади античен китайски стъклопластов телескоп с влакно клонящо към 0.34, кука някъде около втори номер, закача един тлъст земен червей към 15 сантиметра и почва да скубе бабушки по половин кило. Захранка трябвало, а?  Малко след това тръгваме на инспекция по района.

Затлачени канали

Водни птици

жаби на корем

и други приказни моменти

И не само от към пейзажи, но и от кулинарна гледна точка

На следващият ден тръгнахме да търсим места за риболов. Не че около лагера не ставаше, по-скоро точно обратното, но езерата на картата силно ни привличаха. Първото езеро до което стигнахме се оказа... около 15 сантиметра дълбоко. Не че каяка не минаваше през него, но определено нямаше как да се лови риба.

Местността беше по-скоро рай за бърдуотчърите, от колкото за рибарите. След което се насочихме към езерото Фортуна. На картата се виждаше че езерото изобщо не е малко, но ниската есенна вода вече ни беше сервирала няколко изненади, та нямахме никаква идея какво да очакваме.
Внезапно пред погледа ни се разкри водна шир. Вече няколко дена обикаляхме по каналите и гледката в която погледът стига до хоризонта беше радост за очите.

Такаа.... намирам първата дупка, прагче и изобщо нещо интересно на сонара и ги почвам. Да ама не, въпреки че каналът по който стигнахме до езерото беше дълбок между 4 и 6 метра, самото езеро беше... 90 сантиметра абсолютно навсякъде. Интересен въпрос - как да намериш рибите на площ от няколко квадратни километра, при положение че нямаш абсолютно никакъв ориентир да се закачиш? Въпрос номер две - как се лови риба в езеро дълбоко 90 сантиметра, обрасло с растения, които стигат до между 20 и 0 сантиметра от повърхността? Загледах се с какво ловят местните - клатушки тип toby rocket, въртележки 5-ти номер, все тежки примамки с които на всяко замятане вадиха топки водорасли. Тази няма да я бъде си казах и закачих един силиконов шад без утежнение. Въпросният шад си правеше каквото иска във водата, въртеше се на всички посоки, играта му нямаше нищо общо с това, което трябва да е, но на второто замятане хвана риба.

Дребна, но като за начало ставаше. Малко след това реших да не се занимавам с глупости, извадих ултралайта и закачих риджито, което Явор ми беше подарил за рожденият ден. И се почна... Темпото беше хвърляш-вадиш, риби от абсолютно всякакъв калибър, като се започне с костури по 10 сантиметра и се завърши със щуки от 2 кг.

Колкото и да е странно, усетих че този вид риболов омръзва бързо. За първи път да ми стане скучно да вадя риби. Всъщност, лъжа, за втори. След подобна случка се отказах от риболова на естествена стръв. Нямаше надлъгване с рибата, нямаше мислене, а само механично вадене на риба след риба.

Поне да се наловим като хората и да направим бройката, която в България на воблери се прави за година или повече. Няколко дни ловихме на Фуртуна, почивайки се и радвайки се на бройки. Задържахме риби, колкото да имаме за едно ядене и пускахме основната част от улова пред погледите на учудените румънци. Философията на catch & release определено не е стигнала до този край на света. Защо да ловиш риба, ако не можеш да натъпчеш фризера? Виж ги тези българи, колко са глупави.

Почивката наближаваше края си, а ние все още не бяхме измислили как ще се прибираме. Освен това бърбъна беше свършил на втората вечер от лагеруването ни до Фуртуна, а цуйката и доматите изчезнаха със страшна скорост. Четвъртък вечерта бяхме приключили по-голямата част от запасите си и решихме да стегнем багажа и да се приберем на мускулна тяга. Спускането надолу по течението ни отне почти три дена, но тогава губихме много време в изследване на странични канали и почивки. Решихме че за два-три дни ще можем да се качим обратно до Тулча. Бяхме си предвидили целият петък, съботата и евентуално неделята. Предвид обстоятелствата реших че ще е по-смислено да хванем по по-малките канали, а не да се връщаме през Сулинският, което прибави доста разнообразие, но и малко утежни нещата.

В четвъртък вечерта нямахме никакъв алкохол и до някъде благодарение на това в петък сутрин, по изгрев слънце, свежи и отпочинали отплавахме с лодките. Гребането нагоре по течението е тегаво. Течението не беше особено бързо, но с тромава лодка, като старият ми каяк, доволно натоварен с багаж, усещаш че нещата не стават по начина по който ти се иска. Заредиха се безкрайни канали, доста по-приятни за окото и с много по-малко трафик от Сулинският. Както споменах преди малко - това донякъде беше тактическа грешка, защото каналите се поддържат непрекъснато и са с правоъгълно сечение. И докато в по-широките ръкави, течението в брега е много по-бавно от колкото в средата, в тези канали нямаше никакво значение къде се движиш.

Направихме няколко кратки почивки по пътя, добре че бях скатал два шоколада за всеки случай, нямате си представа колко енергия ти дават в такъв момент.

Около 12 часа на обяд се заговорих с един туристически гид, който возеше младо семейство с лодката си
- Колко път имаме от тук до Тулча?
- О, малко е за два три часа ще го вземете с тези лодки.
Това прозвуча много обнадеждаващо, единственият дребен проблем беше че румънците имат много странна преценка за разстоянията.
След още няколко часа гребане, когато вече усещах режеща болка в гърба и врата си видях едни местни рибари и пак попитах да се ориентирам за разстоянието до Тулча.
- Много е далеч от тук, имате поне 20 км.
Това ме озадачи, по моя преценка трябваше да сме много по-близо.
Освен всичко друго, моето копие на картата беше излетяло от лодката и нямах ни най-малката представа къде се намирам, което не беше особено приятно усещане в лабиринта от канали. Логическият път беше всеки път да завиваме срещу течението, но това не означаваше че съм спокоен, дори напротив.
След десетина минути ни казаха че сме на два километра, после че сме на 6. Цифрите се смаляваха но не ни даваха никаква информация дали ще стигнем по нормално време, или ще се наложи да спим по трасето. Предвид състоянието си не можех да си представя как ще греба на следващият ден, ако се наложи.
Сложих за маркер стълбовете на един далекопровод и предложих да спим около тях, защото всяко загребване ми се удаваше с мъка и усещах как няма да издържа много. За огромно учудване, още преди да стигнем до опорите на далекопровода видяхме как слънцето клони към залез от другата страна на Георгиевското Гирло - основният ръкав на Дунав, който тече покрай Тулча.
Последните два километра ги взехме буквално на инат, като излязохме на паркинга около 9 часа вечерта, преодолели близо 40 километра срещу течението на Реката за 13 часа.
Не мога да ви опиша колко прекрасно усещане в такъв момент е да си съблечеш неопрена и да облечеш сухи и чисти дрехи. В последствие си забравих неопрена върху колата и така потеглих, но честно казано не съжалявам че го изгубих, това определено не се оказа най-доброто облекло за риболов от каяк.
Шофирането след такова мероприятие беше малко тегаво, още повече когато спътникът ти захърка почти моментално на предната седалка, но не ми беше за първи път и определено не беше за последен. Преди границата ни спряха същите гранични полицаи, но като видяха каяците само махнаха да продължим, а около 3 сутринта вече бяхме в Исперих, където ни посрещнаха със всички удобства на цивилизацията и най-вече баня. О, да тогава бях още с дълга коса. След второто или третото ходене до Делтата прецених че ми идва прекалено трудна за поддръжка и я махнах. Но тогава един душ ми донесе повече положителни емоции от колкото ден риболов на Фуртуна.

Гребло vs педали.

Наскоро се разрази поредният flame war на тема "педалите са най-великият начин за задвижване на каяк". Тъй като изобщо не обичам кръстоносните походи на тема Intel vs AMD или Windows vs Mac vs Linux, искам да споделя малко опит по въпроса.
Някога отдавна, в една далечна галактика се качих за първи път в sit in каяк и се замислих за приложението му в риболова. Определено нещата там хич не ми бяха лесни и тази идея отиде на заден план до момента в който не се появиха SOT каяците. Тогава си казах - ха, тази лодка перфектно ми пасва. Няколко години след като си купих първият си SOT каяк, почна да ми влиза сол под кожата и открих че греблата не са най-ефикасният начин да буташ лодката си в морето. Първо че морето е малко по-голямо от стандартните гьолове в които влизам с каяка, второ че за да закачиш рибка на тролинг ти трябва малко по-висока скорост от колкото може да се вдигне на гребла за по-продължителен период от време. Тогава си взех каяк с платно и педали, за което не съм съжалил нито за момент. Но си запазих и старият каяк, което също се оказа много правилно решение.
Какво да изберем, когато става дума за каяк? Педали или гребла? Лично моето мнение е - и двете. И двата метода на задвижване имат своите предимства и недостатъци. Огромният плюс на педалите - задвижват се с крака. Никой не може да отрече факта че четириглавият мускул е най-силният мускул в човешкото тяло. Това ни дава много по-голям обсег, по-малко умора и съответно повече време за риболов. Къде са недостатъците тогава?
На първо място - това са самите педали, които стърчат под каяка. Най-силният риболов, който съм правил в България напоследък е на река Огоста, където посмъртно не бих се набутал с педали, защото много, много бързо ще ги счупя. Също така, в делтата на Дунав ни се налагаше да минаваме през достатъчно плитки и обрасли места, където последният път педалите ми изиграха лоша шега. Докато другарчетата ми спокойно си гребяха през лиманите, аз през 20 метра спирах и псувайки свалях треволяците, накачени по педалите.
Второто неудобство идва от управлението с ръце. Едно от любимите ми забавления по българските язовири е да се пусна покрай някой бряг и да облавям територията под крайбрежните храсталаци с воблерчета или мухарка. С годините придобих опит и вече на инстинктивно ниво използвам вятърът и течението да се нося успоредно на точно определена дистанция от брега, замятайки под всеки храст. С хобито, този момент липсва, тъй като се налагат постоянни корекции с руля, което значително намалява удоволствието от риболова.
На трето място бих сложил самите педали, или по-скоро дупката в кокпита пред теб. Когато ловя от Малибу-то, това място ми е запълнено с кутии с примамки, извадени примамки и един куп дребни боклуци, които винаги трябва да са ти под ръка. Конкретно в моето хоби този номер няма как да стане, защото първо че място за такива неща няма, а второ формата на корпуса е много удобна за това разни дреболии да изпадат през дупката на педалите. Сигурно на Pro Angler-a не е така, но не притежавам такъв каяк и не мога да кажа нищо по въпроса.
До тука, както забелязвате, минусите засягат най-вече един тип риболов - риболова с изкуствени примамки от ръка в малки и средни водоеми, както и в средноголеми реки. Това са местата, заради които съм запазил старото Малибу.
Ако говорим за морето, еднозначно, без изобщо да се замислям, избирам Хобито. Ако говорим за язовири от типа на Жребчево, избора ми е по-скоро за педали. В делтата на Дунав съм бил с три различни лодки и трите си имаха своите предимства и недостатъци. Първата лодка беше тромава, но носеше много багаж. Наистина, багажа може да се редуцира, но за сметка на комфорта по време на едноседмично къмпингуване. Втората лодка беше около 2 пъти по-бърза, но носеше по-малко багаж. Оцеляхме някак си и се разходихме много добре. Когато отидох с Хобито, успях да натоваря половината апартамент и да си перкам без никакви проблеми, но постоянно бях на нокти за това дали няма да нацеля някой дънер в каналите с течение, нямах никакъв шанс да стигна до половината лимани, които предната година ги бяхме обиколили с гребните каяци, и по едно време се оплетох във водни растения като пиле в кълчища. За там съм по-склонен да взема гребен каяк, ако ще обикалям в относително малък район, до двадесетина километра на ден, примерно или Хобито, ако ще правя обиколка на по-голям район.
За съжаление няма идеална лодка, иначе отдавна бих си я купил. Всяка лодка е подходяща за определен тип употреба.

Наслука и нека силата да бъде с вас!

Албания - риболовни дни трети и четвърти.

Във вторник сутринта в квартирата спря интернета. Оказа се проблем при Водафон, който продължи до края на престоя ми. Другарчето ме напусна забягна за Парга още в понеделник, а аз реших да вляза в морето отще от сутринта.

Бях на вода около 8.10 местно време, като май се оказа че закъснях.  Насочих се към един скален нос южно от Плажи Ливади, който изглеждаше перспективен на навигацията, а в последствие още по-перспективен на сонара. На петата минута започнах с интересен старт.

Все пак ги имало тук, въпроса е да се търсят. Тамън откачих и пуснах обратно тази прекрасна baby princess (е няма как да я нарека queen при целият ми ентусиазъм), като видях как един RIB се опитва да ме вземе на абордаж. Хобито е чудесна лодка. Много бърза. Ама от две по триста не се бяга. След няколко интересни маневри успях да се измъкна от всички опити на бреговата охрана да ме сгази и се почна.

– №$%€€%$%?

– Съжалявам не говоря албански

– От къде си?

– България.

– Какво правиш тука?

– Туризъм, каякинг, риболов, почивка.

– Паспорт имаш ли?

– Паспорта ми е в колата, имам ID

Подавам си личната карта, която по някаква случайност ми е в багажа.

(карта, карта)

– Ама тя България в Европейският съюз ли е?

–?!? да от сума време.

Следва разпит къде съм отседнал, къде ми е колата, къде ми е паспорта, проверка по телефона, дали случайно не са хванали някой крупен наркобос или международен терорист в каяк насред морето.

– Всичко е ОК, приятен ден.

– Хубав и на вас.

Не знам дали споменах преди, но северната част на Йонийско море, по поведение много прилича на Черно. Малко да духне и вдига вълна. През всичките 5 дни, когато излизах с каяка в морето имаше осезаемо мъртво вълнение, към което се добавяше и ветрова вълна. До тук с приказките ми че не ми става лошо в лодка. Каква е рецептата да ти прилошее в каяк. Взимаме  60-70 сантиметра мъртво вълнение, или мечки, както им казват. Насочваме ги под 45 градуса към отвесен бряг от който да се отразяват. Добавяме още един бряг на 120 градуса ъгъл. Гарнираме с лека ветрова вълна отгоре. Прилагаме на пациента поне 4 часа. Резултата е гарантиран.

След проверката изкарах една стира и едно тунаки и нещата се позакучиха. Дори се върнах на точките на Порто Палермо от по-предният ден.

Тука се крие албанската подводница

Резултатите клоняха към нищо, върнах се на точката, където хванах синегридата, пътьом обиколих няколко преспективни места, но резултат по трасето нямаше. Почти веднага извадих една стира с инчику джиг, не казвам на, казвам "с" тъй като я извадих буквално за гъз*, куката се беше забила на 3 см от аналният отвор. Малко след това времето се скапа, излезе насрещен вятър и аз бавно и псувайки излязох на брега.

Класически резултат:

Интернет продължаваше да няма, но това не ме притесняваше особено. 

Сряда сутрин. Кой да знае че това ще е последното за седмицата излизане в морето.  Ако знаех щях да се изсипя в 6 и да си бия рекорда от десет часа и половина във водата предният ден. 

Проверявам точки, на които съм хванал риби. Освен маломерни стири, перки, гущери и дракони няма нищо смислено. Виждам как един калмар се вдига след джига ми и почвам да съжалявам за това че не си нося калмариерите. Трябва да спретна едно "чепаре" и да го скатая при пилкерите. По някое време ми писва и тръгвам на разходка. 

Няколко думи за полезните дреболийки, с които се снабдих тази година.

На предният капак съм вързал да се сушат рибарските ръкавици на Buff. Адски удобно нещо, особено като се налага да затягаш възли на 50 либри лидер или да чистиш риба в каяка насред морето.

Удължители за вградените стойки на Hobie. Двата им основни бонуса - вълните не плискат макарите и много по-удобно се поставят въдиците, като си полу-извъртян. Най-големият минус е че не можеш да си закачиш примамката за бигела и да ветроходстваш, защото куките директно влизат във въжето на платното. За сметка на това, пилкера можеш да го пуснеш вътре във стойката. 

Стойка за сонар RAM. Предвид факта че хобито е малко тесничко, аз съм дълъг и постоянно размахвам крака насам-натам, това се оказа единственият вариант при който

а) не ритам сонара постоянно

б) виждам го

в) не ми се налага да нося "пейката" и монтажа на сонара ми отнема около 8 секунди.

Открих топлата вода с тази стойка, по-добре късно от колкото никога.

Също на снимката се вижда плаващата котва, която си я уших преди около година, но постоянно я забравях. На водните тестове се представи повече от добре. 

Та да се върнем към разходката. 

Този плаж е завършека на една клисура, която е разцепила планината на две. А през клисурата тече прекрасно поточе. Личаха си опити за облагородяване на терена, от които бяха останали някакви бараки и порутена тоалетна тип соц кенеф. 

Размотавайки се по плажа намерих следи на нещо, което май не ма си се ще да срещна

След като влязох обратно в морето, на стотина метра от плажа видях една скала на сонара, на около 17-18 метра дълбочина, пуснах един пилкер и извадих първата смислена риба за деня

Реших да се позабавлявам в плиткото, като на дълбочина под 20 метра извадих няколко интересни рибки, включая и този запъртък:

После докато разплитах върха на въдицата, на спрял пилкер хванах едно тунаки. Резултати повече нямаше и аз реших че е време за горещ душ и сашими. На прибиране пуснах радиото на втори канал за да чуя прогнозата, за всички адриатически и йонийски морета се споменаваше possible thunderstorm, та реших да натоваря и да видя какво ще се случи. Прогнозата определено беше лоша, вечерта освен без интернет останах и без ток, та реших че толкова стига. 

По пътя на връщане установих че албанците изобщо не им пука на пътя. Като за начало, мигача в този регион е едно интересно, но безсмислено украшение на колата. Нормално е на тесен път, след завой да спреш без триъгълник или дори аварийки и да си доливаш масло в двигателя. Нормално е да ти спре тока на колонката, докато пълниш гориво. А планинският преход, по който пътувахме сутринта се оказа не чак толкова страшен на светло. 

През целият път към София ме валя дъжд, като на Козани обърна на лека виелица, а на Благоевград на тежка. Тъй като снега ни изненада отново, магистралата не беше почистена, и от отбивката за Диканите до София съм карал с 40. Когато разтоварих каяка установих че червената тениска, която бях вързал на руля не може да бъде развързана по никакъв начин, багажните лапи се свалиха с много голям зор, а лодката изглеждаше така:

След като цяла зима не видяхме сняг, явно на 6 март му е било времето. 

Кратка статистика на пътуването на обратно:

Изминати 751 км за 12 часа, като последният час се мотах по София. От Химара до границата са точно 100 км, които се минават за 2 часа и половина. Пътят Саранда - Сагиада - Игуменица разбрах че е доста по-добър. Реално разстоянието може да се вземе за 9 часа и половина при нормално време и с кола, която не се зори на баирите на Егнатия Одос.

Следващият заплануван голям риболов ще е за майските празници. А до тогава - ще се тормозя от риболовна абстиненция и ще карам на спомени.