четвъртък, 11 септември 2014 г.

Септемврийска Лефкада или грандиозният карък.

Дойде септември, а с него и времето за риболов. Реших да открия риболова на любимият ми напоследък къмпинг Десими. Натоварих се петък вечер и кротко-кротко потеглих. Не си бях преценил времето съвсем правилно и пристигнах в 7 сутринта, когато целият къмпинг още спеше. Реших да половя около час на близкият плаж, като не че очаквах някакъв резултат, но определено нямах нищо против някоя приятна изненада. Е, очакванията за зануляване ми се съднаха на 100%, след което отидох да се настанявам. Персонала на къмпинга ме посрещна сърдечно, като стар приятел, разпънах палатката, пуснах лодката на вода и се зачудих какво да правя. Имаше няколко точки в морето, които си струваха да бъдат проверени. Метнах се на каяка, хванах бриза с кеф и съвсем скоро се озовах зад остров Скорпиос. В момента, в който заобикалях острова вятъра се прибра, аз събрах платното и продължих на мускулна тяга. След около десет минути помпане на педалите се чу едно "прас" и опс... греда номер едно.


И сега какво правим? Тъй като сме нация техническа, помислих няколко минути, след което дойде решението. За късмет носих една диамантена пиличка, с която срязах стоманеното въже на кукана ми, взех колчето му и с малко влакно за асист куки закърпих нещата.


Снимката е направена след като излязох на брега. Тъй като вятърът и течението ме бяха отнесли към една от набелязаните точки, докретах лека по-лека до остров Спарти за да нацеля греда номер две. Състояща се в два седем метрови RIB-а и десет дайвъра, дошли на водолазно училище. Поне преброих 10. Може и повече да са били. Замислих се над факта че тука друго освен някой много ядосан водолаз няма да извадя и дай да бягам към къмпинга по живо по здраво, че тамън се е вдигнал попътният вятър. Разстоянието което обикновено го взимам между 20 минути и час, този път ми отне скромните два часа. Вързах лодката, теглих си един душ и ударих две чаши вино за успокоение на нервите. Явно ще се лови от брега, на църквата. Речено - сторено. Идеята беше прекрасна, като се изключи греда номер три. За няколкото седмици, които съм ловил от този пристан не съм видял никой друг, освен разхождащи се туристи и веднъж двама пораснали младежи, които си играеха с радиоуправляеми лодки на нитрометан. Да но този път имаше сватба. Петдесетина души и едно корабче бяха окупирали целият пристан. Определено ми беше писано да наблегна на виното, а не на риболова през този ден. Ударих едни калмари с хориатики за вечеря и си легнах. На сутринта се замислих какво да правя с каяка. Определено трябваше да се измисли някакво решение. Кафето ускори инжинерното ми въображение, а комшията холандец измъкна иззад караваната си един винкел. Не стига че беше подходящият размер, ами беше и поцинкован. Май почнах да обръщам каръка. 


Винкел, счупена дръжка от метла, assist rope и duct tape. Какво повече му трябва на човека. Чужденците почнаха да ме гледат с уважение. Level up на самочувствието ми. Както и да е, идеята беше да се провери една далечна точка за риболов от брега. Пътят който видях на сателита се оказа проходим и получих бонус - с двадесетина километра по-малко във всяка посока, като черният път не беше в добро състояние по-малко от половин километър. По пътя на там се чудех дали ще ми проработи късмета отново, замислих се че технически е невъзможно да ми се издъни риболова там. После се сетих за две причини, поради които може - мястото да е заето или да има пусната мрежа.




Също така пороен дъжд или ураганен вятър. 
Колкото и да е странно - дъжд ме валя само по пътя, а вятъра беше поносим. Изключително забавно е след като постигнеш чудесата на алпинизма по твое мнение и катериш отвратителни скали, специално заради които си си взел най-сериозните туристически обувки, да завариш в крайната точка майка с две деца - на 7 и 10 години, които са дошли по джапанки и сандали. Поговорих си със семейството англичани - таткото бил във водата и видял много риби. Замислих се за поредната греда, която мога да нацеля - харпунджии. Но не, чудо, мястото е свободно, няма мрежи и рибата седи долу и ме чака. Как пък не. За четири часа джигване нямах нито едно пипане. Единствено едно хубаво меланури се вдигна след воблера. Тези shimano oacea minnow определено ги дразнят мелануритата. Миналата година имах няколко, на същият модел. По някое време пристигна група гърци. Тамън си мислех, колко ли пространство ще заградят с дънарките, като единият разпъна пръчката и за мое учудване почна да лови на джиг. Другите двама го последваха. Ха, изненада, интересна работа. Заговорих единият, той ме попита от къде съм и като разбра, ме попита –Познаваш ли един Злати от България? – Този който изпусна миналата година голямото маятико тука ли? – Да същият, заради него си купих такъм за shore jigging, той ме запали и сега ми е първият риболов на джиг. – Бре, малък е света. Не винаги другите рибари пречили. И както си говорихме, едно корабче заобиколи носа пускайки дънна мрежа на 30 метра от брега. От всички възможни страни. С моят късмет е ясно. Реших че е крайно време да си ходя, вече се свечеряваше, а се надявах тази вечер да няма бракувания на моето си риболовно място. Колкото и странно да звучи, на църквата нямаше никой. Примамката за там беше ясна, зачудих се за какво изобщо съм помъкнал останалите кутии. Знаех си че риболова няма да е лесен. Първият удар се случи в 8.40 вечерта. Рибата буквално я проспах. Не я засякох като хората и след няколко секунди се откачи. А определено не беше лоша. Към 10 вече реших да си ходя, казах си - пуша една цигара, докато мятам и си тръгвам. На второто мятане след като запалих цигарата последва хубав удар. Този път не спах, удара ми дойде под много добър ъгъл, засякох хамалската и се почна купона. Припомняйки си навиците на тези риби наведох върха на пръчката ниско. Първи бонус на грамотното вадене на риба - рибата не направи нито един скок, така миналата година загубих няколко хубави бройки. Адреналина ме тресеше на максимум, но успях да запазя самообладание и докарах лефера до бетона. И тук - греда. Дръжката на кепа и се оказа прекалено къса, а въдицата - прекалено дълга. Добре че рибата се беше закопчала качествено и не я изгубих в брега. След всякакво възможно чекнене накрая легнах на кея и кепчосах рибата легнал. 


Леко се бях разтреперил, лефера беше над два килограма. С ваденето на такава риба, риболова за мен приключва, тъй като в следващият половин час обикновено така ме тресе адреналина че ня мога да направя една проводка като хората. Бегом да чистя риба и да спя.
Понеделник реших да тествам как съм ремонтирал педалите. Сутринта се замотах прекалено много и изпуснах сутрешният бриз. Докато излизах към набелязаната точка, забелязах поне десетина пъти да скачат заргани. Добър признак, значи има какво да ги яде. На точката реших да опитам как ще се джигва с къса пръчка от каяк. Бях взел на заем един кол на Лазер 165 см, 200 грама горница, не особено тежък. За опита ставаше. Макарата беше тролингисткият ми Penn, който тежи има-няма кило. Колкото и странно да звучи, размахването на такъм тежащ над килограм, при правилна позиция не е чак толкова изморително. Дрифтих си спокойно по течението, джигвах си след което дойде изненада. Нещо дребно ми удари на 50 метра дълбочина. С този такъм извадих рибока на водни ски, какво беше учудването ми като вместо дребно групърче, маятико или зъбарче видях е тази гад смрадлива:


Явно беше решила да огледа куката по-отблизо. При това вадене рибата беше тотал щета, а и окото и замина, като извадиих куката, та и баракудката замина във фризера. Лошо Седларов, както тука ми върви на по една риба на ден, това явно не е на добре. След като джигвах още два часа, излезе вятър и дойде времето да си ходя. Покрай това на главата ми се изсипа един страхотен летен порой, по време на който слънцето продължаваше да пече. Шашаво време. 
Вечерта отново за лефери. Днес бях решил да седя до по късно. 


До 22 часа нищо. Тогава ми се обадиха по телефона, изкоментирах смотаната ситуация и ми дойде на ум идеята че след като вятъра точно е утихнал и морето е като огледало, а луната ти позволява спокойно да сменяш примамки без допълнителна светлина, май му е дошло времето на top water примамките. Не че им имах вяра. Но все пак, от опит глава не боли. 



Няма да мятам само sea finger-a тука. Закачих средният размер на Maria Pop Queen и почнах да пльокам. Лекичко, като за щука. На третото мятане водата около попера изригна и нещо се опита да ми вземе пръчката от ръцете. Върха долу, внимателно водене, дръж линията постоянно добре опъната, а така, накрая май трябва и да легна, опааа рибата е в кепа. 


Тука вече гоним трите килограма, ако не сме ги минали. Опитах се да продължа риболова, но поради обясними причини проводките ми не бяха особено добри. 

Вторник е последен ден. Крайно време е да проверя точката на Спарти. Този път имаше само една лодка дайвъри и една лодка с две английски баби, които ловяха рибета на стръв. Нищо, ще проверя горният край на острова първо. Да, но точно тогава от пълен щил се вдигна прекрасен ветроходен вятър. Толкова прекрасен че на такъв вятър не смея много-много да си играя  с платното.  Опитах се да джигвам, но докато пилкера стигне до дъното, аз вече съм на 10-15 метра надолу. В залива положението не беше по-добре. Майната му на риболова, ще ветроходствам. Мале как върви тази лодка при хубав попътен. За има няма 20 минути стигнах от Спарти до Меганиси, като пътьом си набелязах едно интересно местенце. За късмет успях да направя най-бруталното възможно оплитане на двете въдици. Така приключи тролинга, а и вятъра си отиде. Последната миля преди къмпинга, парчето дръжка от метла не издържа и се счупи. Важното е че ремонта на педалите издържа за целият ми престой.
Разглобих лодката, измих всичко натоварих я на колата и дойде времето за вечерният риболов. Този път реших да го играя само с повърхностни примамки. Буквално на десетото замятане имах удар. Този път си личеше че рибата е дребна и излезе лесно. 




Бре, да снимам рибка на дневна светлина. Добре започнах, дано и да продължа така. Рано се зарадвах, до 23 часа нямаше повече пипане. Е, нали не съм капо, бегом в леглото че на следващият ден път ме чака.

Този път риби в тигана нямаше.

Няма коментари:

Публикуване на коментар